Миро_Д - Unknown

— Шепърд, никога ли не ти омръзва да ехидничиш?

Джорджи се втренчи изпитателно в Брам.

— Не мисля, че той ехидничи, татко. Брам наистина се интересува от мнението ти. И повярвай ми, аз съм не по-малко удивена от теб.

Фиктивният й съпруг я изгледа надменно.

— Само защото Пол е властен трън в задника, който те подлудява, не означава, че не е умен. Миналата вечер той беше дяволски добър в ролята на бащата и аз бих искал да узная какво мисли за сценария.

Баща й, който винаги имаше готов отговор за всичко, този път, изглежда, се затрудняваше какво да отвърне. Накрая пъхна ръка в джоба си и рече:

— Добре.

Разговорът им на вечеря отначало не потръгна леко, но не се хванаха гуша за гуша и не след дълго тримата се впуснаха в оживена дискусия как да се изиграят най-правдоподобно образите на Хелън и Дани в първа сцена. По-късно Пол се впусна в пламенна тирада, изтъквайки, че характерът на Кен трябва да бъде по-сложен и многопластов. Според него добавянето на повече нюанси в образа на бащата насилник ще придаде по-зловеща окраска и ще го направи по-убедителен. Джорджи се съгласи с баща си, а Брам внимателно ги слушаше.

Постепенно тя осъзна, че оригиналният сценарий не е бил толкова безупречен, както й го бе представил Брам, и че именно той го е изгладил, внасяйки леки поправки, а на места бе добавял и цели сцени, при това оставайки верен на оригиналната творба. Разкритието, че Брам може да пише толкова добре, добави нова пукнатина върху бетонирания фундамент на някогашните й предразсъдъци към него.

Брам допи кафето си и стана от масата.

— Подсказахте ми някои много добри идеи. Трябва да направя няколко корекции.

Крайно време беше Джорджи да проведе дълго отлаганото неприятно задължение и да поговори честно с баща си, затова неохотно кимна на Брам.

Както можеше да се очаква, между бащата и дъщерята се възцари неловко мълчание. Изведнъж в съзнанието на Джорджи изплува забравен спомен. Тя беше само на четири, когато майка й почина, и спомените й бяха откъслечни. Но тук-там се прокрадваше някой по-ярък: малкият им беден апартамент, изпълнен постоянно със смях, слънце и с растения, които майка й наричаше „безплатен дар от природата”. Често отрязваше горната част на сладък картоф или ананас и я забучваше в саксия с пръст. Или нанизваше на три клечки за зъби костилка от авокадо и я поставяше върху чаша с вода. Баща й рядко говореше за майка й, но когато го правеше, я описваше като добронамерена, но разсеяна и нехайна. Ала на семейните снимки изглеждаха щастливи.

Джорджи вкопчи пръсти в салфетката в скута си.

— Татко, искам да ти кажа за утрешната…

— Зная, че не си много ентусиазирана за ролята, но не позволявай на Грийнбърг да го разбере. Опиши му как смяташ да придадеш самобитност на героинята. Направи така, че той сам да ти предложи ролята. Обещавам, че тя ще издигне кариерата ти на ново ниво.

— Но аз не искам тази роля.

Тя видя разстроеното му и объркано изражение и се подготви за сурова лекция относно твърдоглавието й, липсата на далновидност, наивност и неблагодарност. Но следващите му думи я втрещиха.

— Искаш ли да поиграем на карти?

— На карти?

— Защо не?

— Защото ти ненавиждаш картите. Татко, какво не е наред с теб?

— Всичко с мен е наред. Само защото искам да поиграя на карти с дъщеря си, не означава, че нещо не е наред. Двамата с теб можем да говорим не само за работа.

Но Джорджи не му повярва нито за миг. Навярно Лора се бе изпуснала за отменената среща и вместо директно да я нападне, баща й бе решил да смени стратегията. Фактът, че смяташе, че може да я манипулира с тези непохватни опити да се държи „приятелски”, направо я смазваше. Той я примамваше с това, за което тя цял живот бе копняла – бащинска обич и внимание – за да постигне своето. Това беше най-новата му тактика, за да не изгуби контрола си върху нея.

Гневът измести болката. Време беше да му даде да разбере, че тя повече няма да му позволи да управлява живота й заради напразната надежда, че той ще й подхвърли няколко трохи от обичта си. Изминалият месец я бе променил. Беше допуснала грешки, но това си бяха нейни грешки и тя смяташе да продължава в същия дух и сама да бъде господарка на съдбата си.

— Няма да ме убедиш да насроча нова среща – заяви тя решително. – Аз я отмених.

Сърцето й се разтуптя. Щеше ли да й стигне смелостта да отстоява своето, или за пореден път ще подвие безславно опашка пред него?

— За какво говориш?