Миро_Д - Unknown

Присви очи към него.

— Опростен си, Ланселот. Върви си с мир и не съгрешавай повече.

Брам постави длан на талията й и я погали.

— Наистина ли? – живна Ланс. – Наистина ли ми прости?

— Защо не? Трудно е да се сърдиш на някой, който ти е безразличен. Освен това самият ти си имаш достатъчно неприятности.

— Какво имаш предвид?

Джорджи имаше предвид, че Джейд никога не гледаше Ланс така, както той я гледаше – с очи пълни с нескрито обожание. Джейд навярно го обичаше по свой си начин, но не толкова силно, колкото той нея, а това не вещаеше нищо добро за човек с такъв огромен комплекс за малоценност като бившия й съпруг.

Отмъщението понякога ни настига по необичаен начин, помисли си Джорджи, но на глас изрече само:

— Никак не е лесно да промениш света и макар да ви чака дълъг и упорит труд, вие двамата ще успеете, защото, изглежда, това е истинското ви призвание.

Ланс бе получил така желаната прошка, ала не изглеждаше щастлив. Някаква част от него искаше тя да страда – поне малко – и той още не беше готов да се откаже от тази тайна радост.

Джорджи се усмихна и преплете пръсти с тези на Брам. Ланс се намръщи, а Джейд погледна часовника си, нехаеща за ставащото около нея.

Когато накрая си тръгнаха, Брам се засмя тихо в ухото й.

— Впечатляващо. Кога успя да пораснеш и помъдрееш?

— Под твое влияние – процеди тя сухо. Но в известна степен беше вярно. Животът бе твърде кратък, за да губи време в терзания за рани, които бяха зараснали, без дори да забележи.

Мег обяви, че се връща у дома.

— Сега, след като се убедих, че Брам не те бие, ще ви оставя сами. – Присви очи към Брам и го изгледа с един от прочутите страховити погледи на каубоя Калибър. – Но не си мисли, че няма да те проверявам.

Накрая остана само Пол.

— Нахвърлил съм изявление за пресата и предлагам да го оповестите колкото се може по-бързо.

Джорджи тутакси настръхна, но Брам я изпревари:

— И какво трябва да кажем в това изявление?

— Това, което се очаква. – Пол му подаде листа, който държеше. – Колко сте щастливи, че двете жени в болницата вече са по-добре… Миналото е минало… Как с все сърце подкрепяте благородната задача, с която са се заели Джейд и Ланс. И прочее, и прочее.

— Кой да предположи, че сме толкова цивилизовани? – подметна Джорджи.

Брам кимна.

— Звучи добре, Пол. Арън ще се погрижи за всичко. – Връчи листа на Джорджи и се запъти към кабинета си с жизнерадостната походка на човек, току-що спечелил от тотото.

— Какво ще правиш следобед? – попита Пол.

Джорджи се ужасяваше при мисълта, че трябва да му съобщи за отменената среща с Грийнбърг.

— Имам купища бумащина, с която трябва да се справя.

— Отложи я за по-късно. Хеликоптерите отлетяха. Какво ще кажеш двамата с теб да поплуваме?

— Да поплуваме?

— Видях, че в къщата за гости има бански костюми. Ще се срещнем при басейна – каза той и се отдалечи, без да дочака съгласието й.

Колко типично за него! Джорджи затрополи нагоре по стълбите и влезе в спалнята. Без да бърза, облече лимоненожълти бикини и завърза плажна хавлия около кръста си. Изминалите няколко дни бяха достатъчно тежки за нея и още не беше готова за предстоящия разговор с баща си, обещаващ да завърши с грозна сцена.

Той я чакаше във водата, застанал неловко в средата на басейна. Обикновено плуваше не за удоволствие, а за да поддържа физическата си форма, и затова сега й изглеждаше доста странно. Джорджи развърза кърпата, приседна на ръба на басейна близо до стъпалата и бавно потопи пръстите на краката си във водата.

— Искам да ти кажа нещо за утрешната среща. Вече говорих с Лора и…

— Хайде да поплуваме.

Баща й обичаше да говори за кариерата й, особено преди важни срещи с продуценти и режисьори. Можеше безкрайно да съветва дъщеря си как да се държи и какво да каже. Затова сега Джорджи се втренчи с любопитство в него, опитвайки се да отгатне защо се държи толкова странно.

— Водата е идеална – подкани я баща й.

— Д-добре – примири се тя и се плъзна в басейна.

Пол мигом се гмурна на дълбокото. Тя последва примера му.

Двамата плуваха мълчаливо известно време по дължината на басейна, в противоположни посоки. Накрая младата жена не издържа и стъпи на дъното.

— Татко, зная колко много означава за теб тази среща с Грийнбърг, но…

Пол спря да плува.

— Не е нужно винаги да говорим само за работа. Защо просто не… не се отпуснем за малко?

Тя се втренчи въпросително в него.