Миро_Д - Unknown

При все това осъзнаваше, че за пореден път поставя на преден план интересите на един мъж пред своите, но страстта, с която Брам се бореше за осъществяването на този филм, й бе позволила за миг да надникне в душата му. Правилно или не, това изглеждаше единствения път, по който да поеме. Ще изчака да мине и днешният ден, за да стане отново безмилостна.

Започнаха да четат и много скоро стана ясно, че скритите мотиви на Джорджи бяха попречили на правилния подбор на актьори. Джейд не можа да устои на изкушението да вложи в характера на Марси старателно потискан гняв, който отсъстваше в сценария, превръщайки я в много по-силен и значим персонаж, отколкото неестествената и скована Хелън в изпълнението на Рори или Натали, въплъщавана от Мег. Ланс изглеждаше пародийно в ролята на Кен, опитвайки се да засили злодейския нрав на героя си с неуместно застрашително сучене на мустаци, а Лора беше отчайващо неубедителна като петгодишното момиченце. От друга страна, баща й беше изненадващо добър в ролята на бащата на Дани. Но не колкото Брам, който оголи характера на героя си до кости, така че всички присъстващи в стаята почувстваха безмълвните страдания на един човек, обвинен несправедливо в едно от най-гнусните престъпления срещу обществото. Човек, който упорито не желае да види, че в съседната къща се извършва същото престъпление.

Стигнаха до последната страница. Дани Граймс стоеше с Натали до гроба на баща си.

„НАТАЛИ: Дъждът спря. Очертава се хубав и ясен ден.

ДАНИ (хваща ръката на Натали) : Подходящ да построим къща на дървото. Да започнем веднага.”

В стаята се възцари тишина. Един по един участниците в импровизирания спектакъл затвориха сценариите си.

Очите на Брам потърсиха нейните и Джорджи усети как устните й се разтягат в бавна усмивка. Изпълнението му беше блестящо – премерено, отчаяно, вдъхновено – абсолютно неочаквано за всички. За пореден път тя бе сгрешила, подценявайки таланта му.

Мег първа наруши тишината.

— По дяволите, Брам… Някой друг знае ли, че си страхотен актьор?

Лора издуха носа си.

— Кучи син. – Погледна към Пол, който се взираше в пространството.

— Добра работа, Брам – обади се Ланс. – Малко безцветно, но като за първо четене не беше зле…

— А аз смятам, че беше блестящо – прекъсна го безцеремонно Джейд. – Напразно пилееш таланта си за евтини и тъпи роли.

— Права си – побърза да й влезе в тона Ланс. – Наистина интересна игра.

Джорджи изгледа бившия си съпруг. Брам и баща й бяха прави. Ланс приличаше на… гигантска буца соево сирене. Нямаше собствен вкус, а попиваше този на околните.

Лора не можеше да откъсне поглед от Пол, който рязко излезе от стаята. Джорджи се боеше да погледне към Рори, докато не чу дългата й уморена въздишка.

— Добре, Брам… Това е против принципите ми и сигурно греша, но нека да отидем някъде, където ще можем да поговорим на спокойствие.

Джорджи нададе приглушен вик на триумф, но Брам, ако не се смяташе лекото потрепване на ъгълчето на устата му, не показа нищо, освен ленива самоувереност.

— Разбира се. Можем да поговорим в кабинета ми.

— Интересно… интересно… – отбеляза Джейд, когато Рори и Брам изчезнаха от полезрението им.

— Съгласна съм – подкрепи я Мег и се надигна от пода. – Нямам търпение да разкажа на мама за това.

Ланс барабанеше с пръсти по бедрото си, както винаги, когато беше недоволен. Чаз се появи от кухнята, откъдето несъмнено бе подслушвала, и попита дали някой иска още кафе. Но Джорджи искаше единствено да скочи и да танцува.

Гостите се разотидоха по спалните и Джорджи най-после се качи горе. Нямаше търпение да разбере как е протекъл разговорът между Рори и Брам. Опита се да чете, но не можа. Мислите й се насочиха към бившия й съпруг. Откакто започнаха да се срещат, до края на брака им любовта й към него определяше същността й – отначало приятелката на Ланс Маркс, след това съпругата на Ланс Маркс и накрая нещастната изоставена бивша съпруга на Ланс Маркс. Беше си позволила да се превърне в емоционална робиня на прочутия си талантлив, неверен, но не чак толкова гаден… къс соево сирене.

Брам връхлетя през вратата и скочи върху леглото. Отметна завивките и започна да я целува, докато не й се зави свят.

— Приемам го… – промълви тя задъхано – … за израз на благодарността ти.

— Абсолютно правилно – ухили се той и погали с палци слепоочията й. – Благодаря ти, Джорджина. От цялото си сърце. – Плъзна ръка под горнището й и погали зърното на гърдата й. – Но никога повече не прави подобно нещо, без да ме предупредиш. Едва не получих инфаркт.