Миро_Д - Unknown

Джейд се усамоти в библиотеката с книга по международна икономика. Джорджи и Арън изчезнаха някъде, а останалите се оттеглиха в частния киносалон. Брам се запъти към кабинета си с обичайната чаша със студен чай, доста по-безобидна пристрастеност от предишните му.

Взе сценария, изпратен от агента му. Заради шумотевицата около женитбата му, напоследък имаше по-малко време да чете сценарии, но ролите, които му предлагаха, бяха все същите: на плейбой, на жиголо и понякога на наркодилър. Не си спомняше кога за последен път бе получил свестен сценарий. След като прочете няколко страници, разбра, че и този по нищо не се отличава от останалия боклук. Отчаяно му се искаше да запали цигара, но вместо това отпи голяма глътка от чая, провери електронната си поща и се върна в къщата, за да се заеме най-после с истинската си работа за деня.

Рори бе преместила щабквартирата си в един ъгъл на терасата. Макар че беше неделя, целият следобед не се бе отделила от телефона, създавайки и рушейки кариери, но в момента се беше навела над лаптопа. Брам се приближи до масата и без да чака покана, се настани в креслото срещу нея.

— Колкото и да ценя гостоприемството ти – рече Рори, без да вдига глава, – освен ако не искаш да обсъдим метеорологичната прогноза, си губиш времето.

— По-добре да си губя времето, отколкото парите на „Вортекс”.

Тя вдигна глава.

Брам изпъна дългите си крака и се облегна назад, придавайки си безгрижно изражение, при все че стомахът му се бе свил на топка.

— Ти си една от най-умните жени в града. Но точно сега се държиш като пълна глупачка.

— Обикновено е най-добре да започнеш саморекламата с ласкателство.

— Ти не се нуждаеш от ласкателство. Отлично знаеш колко си добра. Но личната ти неприязън към мен пречи на обичайно точната ти и безупречна преценка.

— Това е само твое мнение.

— Кейтлин Картър е станала много алчна. Ако чакаш, докато изтекат правата ми, ще ти се наложи да платиш за „Къща на дървото” много по-голяма сума, отколкото сега. И как ще обясниш тази финансова загуба пред борда на директорите?

— Ще рискувам. И ако тук има някой глупак, това си ти. Ако сега продадеш правата си на „Къща на дървото” без никакви условия, ти гарантирам, че ще бъдеш втори продуцент…

— Длъжност без значение – вметна той.

— … и ще спечелиш добри пари, много повече от първоначалната ти инвестиция. Но ако продължиш да се инатиш, ще останеш с празни ръце. Аз мога да осъществя този филм. Ти какво повече искаш?

— Искам да заснема филма, така както аз го виждам. – Брам се стараеше да се държи спокойно, но „Къща на дървото” означаваше прекалено много за него и усещаше, че губи самообладание. – Искам да играя Дани Граймс. И искам гаранции, че Ханк Питърс ще е режисьорът. – Скочи от креслото. – Искам всеки ден да съм на снимачната площадка, за да съм сигурен, че ще се снима точно по сценария. Не желая някой идиот от студиото да се намеси, решавайки, че трябва да се добави някоя шибана сцена с преследване с автомобили и екшън каскади.

— Не бих го допуснала.

— Ти управляваш цялото студио и едва ли ще имаш възможност да следиш отблизо снимките. Дори няма да забележиш.

Рори разтърка очите си.

— Брам, искаш твърде много. Нека бъдем откровени. Ти си известен с три неща: „Скип и Скутър”, порно касетата и репутацията на лошото неуправляемо момче, царя на разгулните купони с дрога и алкохол. Започвам да вярвам на Джорджи, която твърди, че си надмогнал последните пороци и вече си улегнал и надежден човек, но след края на сериала „Скип и Скутър” не си направил нито една значима роля. Можеш ли да си представиш как се изправям пред борда на директорите на киностудията и им заявявам, че поверявам в твоите ръце такъв голям проект като „Къща на дървото”?

— Но аз имам шибана визия! Не можеш ли да го разбереш? – Вените на врата му пулсираха. – Зная точно как трябва да се направи този филм. Какъв трябва да бъде. Какво трябва да почувстват зрителите. Единствено аз мога да заснема филма, който искаш. Толкова ли е трудно да го разбереш?

Рори го изгледа продължително и спокойно.

— Съжалявам – рече тихо накрая, – но не мога да го направя.

Искрените нотки на съжаление в гласа й подсказваха на Брам, че е стигнал до края на пътя. Беше направил всичко по силите си да я убеди и бе изгубил. Шокира се, като осъзна, че ръцете му треперят, но някак си успя да събере последните останки от самообладанието си и сви нехайно рамене. Повече нямаше да се моли.