Миро_Д - Unknown

По холивудските стандарти Пол живееше скромно. Караше лексус, а не бентли, и живееше в градска къща с три спални вместо в огромно имение. Нямаше прислужници и излизаше с жени на неговата възраст. Кой петдесет и две годишен холивудски мъж би го направил?

През годините тя бе изхабила толкова много енергия, за да подхранва неприязънта си към Пол, че вече бе започнала да гледа на него единствено като на символ на собствената си некадърност, но току-що бе видяла ахилесовата му пета и нещо в нея се пречупи.

— Джорджи е прекрасен човек, Пол.

— Мислиш ли, че не го зная? – Той много бързо се върна към обичайното си сковано поведение. – Така ли градиш кариерата си? Като подслушваш чужди разговори?

— Не беше нарочно – оправда се тя. – Излязох на терасата с надеждата, че тук има по-добър обхват, и чух, че разговаряте. Не исках да ви прекъсвам.

— А нямаше ли да е по-добре да беше влязла вътре и да ни бе оставила насаме?

— Бях изумена от липсата ти на разбиране. Това ме парализира за кратко. – Тя пое дълбоко дъх, неспособна да повярва, че бе изрекла тези думи. Искаше да припише волността на непредпазливия си език на безсънната нощ, но ако се дължеше на нещо по-опасно? Ами ако всички тези години на себеотвращение най-после бяха погубили и последните остатъци от самоконтрола й?

Пол, свикнал с раболепието й, повдигна изненадано вежди. Цялата й кариера зависеше от Джорджи Йорк и трябваше да побърза да се извини.

— Исках само да кажа… ти винаги изглеждаш толкова уверен и сдържан. Толкова сигурен в преценката си, че дори нито веднъж не си се разколебавал в решенията си. – Огледа тъмносиния му панталон и скъпата маркова блуза и всички извинения излетяха от главата й. – Я се виж. С тези дрехи беше и снощи, но все едно си се преоблякъл тази сутрин. Всичко е безупречно. Няма нито една гънка. Изглеждаш дори застрашително.

Само ако не се беше залюлял на пети, при това оглеждайки пренебрежително безобразно измачканите й дрехи, Лора навярно щеше да се спре. Но сега всичките й задръжки паднаха и тя заговори прекалено високо:

— Говореше с дъщеря си. С единственото си дете.

Пръстите му се стегнаха около чашата за кафе, оставена от Джорджи.

— Много добре зная коя е тя.

— Винаги съм мислила, че баща ми е неудачник. Харчеше безразборно и не можеше да се задържи на нито една работа, но нямаше ден, в който да не ни прегърне и да не ни увери колко много ни обича.

— Ако намекваш, че не обичам дъщеря си, много грешиш. Ти нямаш деца и не можеш да разбереш какво означава да си родител.

Лора имаше четири прекрасни племенници, затова имаше отлична представа за родителската любов, но нямаше смисъл да продължава този спор. Трябваше веднага да замълчи, ала езикът й отказваше да се подчини на мозъка.

— Не разбирам как може да си толкова студен и дистанциран с нея. Не можеш ли просто да се държиш като баща?

— Очевидно не си подслушала всичко както трябва, иначе щеше да знаеш, че точно това правех.

— Като й държиш лекция и я критикуваш? Ти не одобряваш желанието й сама да определя кариерата си. Не харесваш избора й на мъже. Какво точно харесваш в дъщеря си? С изключение на способността й да печели пари?

Лицето му почервеня от гняв. Лора не знаеше кое я шокира повече. Тя сама бе разрушила всичко, което с толкова труд бе изградила през годините. Трябваше незабавно да го умолява за прошка, но толкова й се гадеше от самата нея, че не можа да намери правилните думи.

— Току-що прекрачи границата – процеди Пол.

— Зная. Аз… не биваше да казвам всичко това.

— Дяволски си права, не биваше.

Но вместо да избяга от него, преди да е надробила още по-голяма каша, краката й упорито отказваха да помръднат.

— Никога не съм разбирала защо вечно си недоволен от нея. Тя е фантастична жена. Може и да няма много добър вкус за мъже, макар че трябва да призная, че Брам е приятна изненада, но… Джорджи е топъл и щедър човек. Колко са актьорите, които се опитват да облекчат живота на хората около тях? Умът й сече като бръснач, а интересите й са разностранни. Ако тя беше моя дъщеря, щях да й се радвам и да я обичам, вместо да се държа така, като че ли тя постоянно се нуждае от превъзпитание.

— Не разбирам за какво говориш – рече Пол, но Лора виждаше, че отлично разбира.

— Защо двамата понякога просто не излизате заедно? Само за да се позабавлявате. Да направите нещо, което не включва работа. Да поиграете на карти, да поплувате в басейна.

— А може би да отидем и в Дисниленд? – подметна саркастично той.