Миро_Д - Unknown

— Вярно е. Удивително е, че са забравили „Изневяра” и „Измамата”.

— Ами „Чикаго”?

— Или „Първичен страх”.

— Не. В него Ед Нортън ти отмъкна наградата.

Баща й се усмихна и двамата се умълчаха. Неутралните теми се изчерпаха. Тя остави чашата с кафе върху масичката с фаянсови плочки и се опита да се държи като зряла жена.

— Оценявам това, което каза на Ланс преди малко, но вие двамата имате свои отношения. Не би било редно да ги разваляте заради мен.

— Наистина ли смяташ, че ще продължа приятелството си с него след всичко, което ти причини?

Разбира се, че не. Баща й твърде много се грижеше за имиджа й, за да допусне да го видят с Ланс Маркс.

Пречупен слънчев лъч хвърли сребрист отблясък върху косата му.

— Днес ти доста трогателно защити Брам – подхвана той, – но се съмнявам, че някой ти е повярвал. Защо си с него, Джорджи? Обясни ми, за да разбера. Обясни ми как изведнъж се влюби в мъж, когото презираше. Един мъж, който…

— Той е мой съпруг – прекъсна го тя. – Повече не желая да слушам нищо.

Но ръкавицата бе хвърлена и той се приближи към нея.

— Надявах се, че най-накрая си успяла да проумееш с какъв човек си се обвързала.

— Какво искаш да кажеш с това „най-накрая”? Аз вече проумях, забрави ли? А и едва ли може да се каже, че първият ми брак беше върховен успех.

— Ланс никога не е бил подходящ за теб.

Сигурно се дължеше на хеликоптерите. Те вдигаха такъв шум, че са изкривили думите.

— Моля? – попита Джорджи, сигурна, че не е чула правилно.

Той извърна глава.

— Подкрепих брака ти с Ланс, макар да знаех, че той никога няма да те направи щастлива, но повече няма да повторя тази грешка. Разбира се, пред обществото ще говоря каквото се полага, но насаме мога да казвам каквото мисля. Нямам сили отново да се преструвам пред теб, че всичко е наред.

— Чакай малко! Какви ги говориш? Нали ти ме запозна с Ланс. Ти беше във възторг от него.

— Като актьор, но не и като твой съпруг. Но ти не желаеше да чуеш нито дума против него.

— Ти никога не си казвал, че не го харесваш, твърдеше само, че характерът му не е толкова многостранен като моя, намеквайки, че трябва да съм по-целеустремена.

— Изобщо не съм имал това предвид. Джорджи, Ланс е добър актьор – той е напипал своята ниша и е достатъчно умен да не надскача възможностите си. Но той никога не е притежавал индивидуалност. Разчита на околните да определят облика му. Преди да те срещне, той почти не е чел книги. Ти го научи да се интересува от музика, танци, изкуство – дори от текущите събития. Умението му да попива чуждата индивидуалност му помага да бъде добър актьор, но не го прави добър съпруг.

Това бе буквално същото, което бе казал и Брам.

— Не можех да понасям как се държеше с него – продължи баща й, – като че ли си благодарна, задето те е избрал, макар че благодарният би трябвало да е той. Ланс се зареждаше от теб. Попиваше всичко от теб – чувството ти за хумор, любознателността ти, умението ти да общуваш непринудено с хората. Всичко това не му е вродено, не му се удава с лекота.

— Не мога да повярвам… Защо нищо не си ми казал? Защо никога не ми обясни какво е отношението ти към него?

— Защото всеки път, когато се опитвах, ти се наежваше. Ти го боготвореше и каквото и да кажех, то нямаше да промени мнението и чувствата ти към Ланс. И без това имахме достатъчно грижи около кариерата ти. Какво щях да постигна с критиката си, освен да ме възненавидиш още повече?

— Въпреки това трябваше да бъдеш откровен с мен. Винаги съм смятала, че ти се интересуваш повече от него, отколкото от мен.

— Свикнала си да мислиш най-лошото за мен.

— Но ти ме обвини за развода!

— Никога не съм те обвинявал за развода. Но те обвинявам, задето се омъжи за Брамуел Шепърд. От всички глупави…

— Спри. Не казвай нищо повече. – Джорджи притисна пръсти към слепоочията си. Имаше чувството, че всеки миг ще се разпадне. Дали баща й казваше истината, или се опитваше да пренапише историята, за да запази илюзията за собственото си могъщество?

Телефоните в къщата не спираха да звънят, чуваше жуженето на интеркома от предната порта. Над главите им прелетя трети хеликоптер, по-ниско от останалите два.

— Това е истинско безумие – промълви Джорджи и махна уморено с ръка. – Ще поговорим за всичко… по-късно.

Лора изчака Джорджи да си тръгне, преди да излезе от укритието си в дъното на верандата. Пол изглеждаше толкова беззащитен, колкото изобщо би могъл да изглежда един непобедим стоманен мъж. Бащата на Джорджи беше такава загадка за нея. Притежаваше невероятно самообладание. Не можеше да си представи, че той ще се засмее на циничен виц, а още по-малко да се гърчи в страстен оргазъм. Не можеше да си го представи изобщо да проявява каквито и да е бурни емоции.