Миро_Д - Unknown

Тя реши, че може да чуе подробностите за срещата му по-късно, и изви гърда към ръката му.

— Пак заповядай. А сега ми покажи пълния размер на благодарността си.

И той го направи.

На следващата сутрин Брам направо сияеше. Джорджи никога не го бе виждала толкова щастлив. Очите му искряха, резките очертания на устата му се бяха смекчили. Рори се бе съгласила да финансира „Къща на дървото” чрез „Сирака Продъкшънс”, дъщерна фирма на „Вортекс Студиос”, снимаща така наречените независими, нискобюджетни филми. Най-после бе постигнал точно това, което искаше. Младата жена усети леко жегване на ревност. Тя изпитваше много по-голямо творческо вдъхновение, докато снимаше Чаз, отколкото когато участваше в поредния филм. И тогава си спомни за ролята на Хелън.

Същия следобед Отделът по здравеопазването бе отменил карантината, след като кръвните изследвания на двете помощнички на Джейд потвърдиха, че са заболели от вирусна инфекция, но не от ТОРС. Жените все още бяха отпаднали, но се възстановяваха. Когато всички се подготвяха да си тръгнат, три хеликоптера вече бръмчаха над главите им, а външните порти бяха обсадени от орда папараци. Рори се измъкна през портичката в задната ограда, но останалите изчакаха да пристигне полицията и да им разчисти пътя.

Сега, когато мечтата на Брам се бе сбъднала, Джорджи трябваше да направи следващата стъпка за реализирането на своята цел. Излезе от къщата, за да потърси Лора. Агентката й се зададе по пътеката откъм къщата за гости и Джорджи слезе по стъпалата, за да я пресрещне. Меките като на бебе коси на Лора се полюшваха в безпорядък около милото й хубаво лице. Изглеждаше твърде крехка и уязвима за професията си и може би наистина не бе подходяща за нея. Агентът трябваше да бъде корав и неотстъпчив.

Джорджи облиза устни.

— Искам да отмениш утрешната ми среща с Рич Грийнбърг.

Лора се закова на място, а кафявите й очи се разшириха, изпълнени с тревога.

— Джорджи, не мога да го направя. Нямаш представа колко ми беше трудно да уредя тази среща. Преди да говоря с Рич, ти изобщо не попадаше в екрана на радара му. Но сега той сериозно се замисли за теб.

— Разбирам, но първо трябваше да го обсъдиш с мен. Няма да участвам в този филм.

— Рич има някои интересни идеи. Не е зле поне да го изслушаш.

— Напразна загуба на време. Ще му се обадя, за да му се извиня.

Лора подръпна нервно колието си. Дълбоките сенки под очите й издаваха, че не бе спала добре.

— Баща ти… Той е твърдо уверен, че това е най-добрият проект за теб.

— Ще му обясня, че решението е било мое.

Лора не изглеждаше убедена.

— Не мога да изиграя тази роля – продължи Джорджи. – Последният ми филм… През цялото време се движех като робот без душа. Нямаше истинско актьорско присъствие.

— Не говори така. Ти си блестяща актриса.

— Говориш като истински агент. – Джорджи знаеше какво трябва да направи. Колкото и да е странно, точно Брам й го бе показал. – Не смятам, че хората трябва да живеят живота си като роботи. Искам за себе си нещо много повече.

— Разбирам те, но…

— Искам да изиграя Хелън в „Къща на дървото”.

Лора примигна смаяно.

— Леле. Не го очаквах. Това е… доста нехарактерна роля за теб. Брам… съгласен ли е?

— Той ми дължи прослушване. Зная, че мога да се справя. Тази роля ме вълнува и ще вложа в нея цялата си душа и сърце, всичко, на което съм способна.

— Разбира се, имаш подкрепата ми, но…

— По-добре да влезем вътре. – Джорджи стисна китката й с неприкрито съжаление и я поведе към терасата.

Полицаите най-после пристигнаха и Брам извика Джорджи в преддверието, за да изпратят гостите си. Появи се Арън с бележник и помоли Ланс и Джейд за автографи.

— Ще напишете ли посвещение за Чаз? – попита той и подаде химикалката на Джейд. – И може би ще добавите, че храната много ви е харесала. Тя се притеснява да ви помоли лично.

Джейд го изгледа неразбиращо.

— Нашата икономка – уточни Джорджи. – Момичето, което през целия уикенд готвеше за вас.

— О, да…

Брам изсумтя.

Джейд надраска нещо и тропна с крак, нетърпелива да си тръгне. Ланс се мотаеше отзад, все още очаквайки прошката на Джорджи. Тя отново си припомни раните, които й бе нанесъл, болката, която й бе причинил. Но толкова дълго бе превъртала този филм в съзнанието си, че вече й бе писнало да го гледа. Замисли се за всички онези неща, с които би могла да го нарани, но не виждаше смисъл да ги казва. Нямаше да изпита нищо, освен досада.