Сюзън Филипс - Господин Неустоим

О, да, от очите й хвърчаха искри.

- Не мога да повярвам, че си обсъждал личните ни отношения с онези жени.

Личните ни отношения. Не само неговите. Той настъпи още малко:

- Тори ти е страшно сърдита.

- Не ме е грижа.

- Лейди Ема също, но го показва по по-възпитан начин. Нарани чувствата на всички, когато си смени телефонния номер. Наистина не биваше да го правиш.

- Поднеси им моите извинения - подхвърли тя подигравателно.

- Идеята за лодката беше на Бърди. Тя се е превърнала в нещо като твоя застъпница заради Хейли. Между другото, права беше да не викаме полиция. Хейли много съзря напоследък, а аз не съм от онези, които не могат да си признаят, че са допуснали грешка.

Надеждата му укрепна още повече, когато я видя да стиска юмруци до мокрото си палто.

- Още с колко хора си говорил за нещо, което засяга само нас?

- Неколцина. - Опитваше се да печели време, докато трескаво планираше следващия си ход. - Кени беше напълно безполезен. Скийт още ми е сърдит. Кой да предположи, че толкова ще те хареса? А Бъди Рей Бейкър каза да ти купя „Харли Дейвидсън".

- Не познавам никакъв Бъди Рей Бейкър!

- Разбира се, че го познаваш. Работи нощните смени в „Храна и гориво". Праща ти много поздрави.

От възмущението прекрасните й бузи донякъде бяха възвърнали цвета си.

- Има ли изобщо някой, с когото да не си разговарял?

Той посегна към салфетката до кофичката за шампанско, където, в пристъп на прибързан оптимизъм, бе сложил да се охлажда една бутилка.

- Нека те изсуша.

Мег изтръгна салфетката от ръцете му и я хвърли на пода. Той се отпусна в седалката и се опита да звучи така, сякаш държи всичко под контрол.

- В Сан Франциско не беше много забавно без теб.

- Съжалявам, че се е наложило да похабиш парите си по този начин, но съм сигурна, че комитетът за възстановяване на библиотеката ти е благодарен за щедрия принос.

Да признае, че не той бе направил последното наддаване, едва ли бе най-добрият начин да я убеди в любовта си.

- Цял следобед седях във фоайето и те чаках - каза вместо това.

- Ти обичаш да се измъчваш от угризения, не аз. На мен не ми действа.

- Не бяха угризения.

Лимузината се приближи до тротоара и следвайки получените по-рано нареждания, шофьорът спря на Стейт Стрийт, точно срещу Националния музей на американските индианци. Все още валеше и би трябвало да избере друго място, но никога нямаше да успее да я вкара в луксозния апартамент на родителите си в „Гринидж Вилидж", а не можеше да си представи как си излива сърцето в някой ресторант или бар. И определено нямаше да каже нито дума повече в тази лимузина, където шофьорът на майка му подслушваше от другата страна на преградата. По дяволите, със или без дъжд, това бе мястото.

Мег надзърна през прозореца.

- Защо спряхме тук?

- За да се разходим в парка.

Той освободи механизма за заключване, взе един чадър от пода и отвори вратата.

- Не искам да се разхождам. Мокра съм, краката ми са студени и искам да се прибера вкъщи.

- След малко.

Той я улови за ръката и незнайно как успя да изкара и нея, и чадъра на улицата.

- Вали! - възкликна тя.

- Вече не е толкова силно. Освен това и бездруго си мокра, тази червена коса ще ти държи топло, а аз имам голям чадър. - С тези думи той го отвори, издърпа я на тротоара и я побутна към входа на Батъри Парк. - Тук е пълно с пристани за лодки.

- Казах ти, че не искам да се возя на лодка.

- Е, добре. Никакви лодки. - И бездруго не беше планирал нищо подобно. Това би означавало организирана мисъл, на каквато точно сега не беше способен. - Просто споменавам, че тук има пристани. И страхотен изглед към Статуята на Свободата.

Мег изобщо не схвана смисъла на последните му думи.

- По дяволите, Тед. - Тя се обърна рязко към него; от своеобразното й чувство за хумор, което някога си пасваше съвършено с неговото, нямаше и следа. Болеше го да я види такава, изгубила цялото си веселие, а вината беше единствено негова.

- Е, добре, да приключваме веднъж завинаги. - Тя се намръщи на един велосипедист. - Казвай каквото имаш да казваш, защото искам да се прибера вкъщи. С метрото.

Как ли пък не!

- Дадено.

Влязоха в парка и поеха по най-близката пътека, отвеждаща до крайбрежната алея.

Двама души под един чадър би трябвало да е романтично, но не и когато един от тях отказваше да се доближи до другия. Докато стигнат до откритата алея, дъждът се беше просмукал в сакото му, а обувките му бяха почти толкова мокри, колкото нейните.