Сюзън Филипс - Господин Неустоим

в яката му. - Понякога логиката може да бъде наш враг. Ако бях сбъркал по отношение на Луси, как бих могъл да имам доверие в онова, което изпитвах към теб?

Тя стоеше срещу него, мълчалива, заслушана в думите му.

- Ще ми се да можех да кажа, че осъзнах колко те обичам в мига, в който ти си тръгна от града, но бях прекадено зает да ти се сърдя, задето ме заряза. Не съм свикнал с това, да съм ядосан, така че ми отне известно време, докато разбера, че всъщност съм сърдит на себе си. Толкова бях упорит и глупав. И страхлив. Всичко в живота ми се бе удавало с лекота, ала у теб нямаше нищо лесно. Онова, което ме караше да изпитвам. Начинът, по който ме принуждаваше да се погледна отстрани. - Трудно му беше да диша. - Обичам те, Мег. Искам да се оженя за теб. Искам да спя с теб всяка нощ, да те любя, да имаме деца. Искам да се борим заедно и заедно да се трудим, и... просто да бъдем заедно. Е, ще продължиш ли просто да стоиш насреща ми и да ме зяпаш, или ще сложиш край на мъките ми и ще ми кажеш, че все още ме обичаш поне мъничко?

Тя го гледаше с нетрепващ поглед. Без да се усмихва.

- Ще си помисля и ще ти съобщя.

А после си тръгна и го остави сам под дъжда.

Тед пусна чадъра, отиде със залитане до мокрия парапет и обви пръсти около студения метал. Очите му пареха. Никога не се бе чувствал толкова празен и така самотен. Докато се взираше във водите на залива, се питаше какво би могъл да каже по друг начин, за да я убеди. Нищо. Беше закъснял. Мег не понасяше онези, които се размотават. Тя приемаше загубите си и продължаваше напред.

- Окей, помислих си - разнесе се гласът й зад него. - Какво предлагаш?

Тед се обърна рязко, сърцето бе заседнало в гърлото му, дъждът брулеше лицето му.

- Ъъъ... любовта си?

- Това го разбрах. Какво друго?

Изглеждаше пламенна, силна и неимоверно пленителна. Влажни ресници очертаваха очите й, които сега не бяха нито сини, нито зелени, а дъждовносиви. Бузите й бяха пламнали, косата й сякаш гореше, устните й бяха обещание, което подканяше да го получиш. Сърцето му заби учестено.

- Какво искаш?

- Църквата.

- Възнамеряваш ли отново да живееш в нея?

- Може би.

- Тогава не, няма да я получиш.

Тя като че ли се замисли над думите му. Той чакаше, а кръвта тътнеше в ушите му.

- Какво ще кажеш за останалата част от земните ти притежания?

- Твои са.

- Не ги искам.

- Знам.

Нещо разцъфна в сърцето му, нещо топло и изпълнено с надежда.

Тя присви очи срещу него, от връхчето на носа й се стичаха дъждовни капки.

- Ще се виждам с майка ти само веднъж в годината. На Хелоуин.

- Може да се наложи да премислиш. Именно тя даде парите, за да спечелиш конкурса.

Най-сетне я беше хванал неподготвена.

- Майка ти? Не си бил ти?

Трябваше да положи огромно усилие, за да не я прегърне.

- Тогава все още бях ядосан. Тя смята, че си, цитирам, „наистина блестяща".

- Интересно. Окей, да видим дали това няма да те накара да размислиш.

- Нищо няма да ме накара да размисля.

- Така смяташ ти. - За първи път Мег придоби несигурен вид. - Съгласен... съгласен ли си да живееш другаде освен в Уайнет?

Трябваше да го предвиди, но то и през ум не му беше минало. Естествено, че тя нямаше да поиска да се върне в Уайнет след всичко, което беше преживяла там. Ами неговото семейство, приятелите му, корените, които се простираха толкова дълбоко в каменистата почва, че той се беше превърнал в част от нея?

Тед се взря в лицето на жената, покорила душата му.

- Да. Ще се откажа от Уайнет. Можем да се преместим където поискаш.

Тя се намръщи.

- За какво говориш? Нямах предвид завинаги. Ти да не си луд? Уайнет е домът ти. Но говорех сериозно, че искам да завърша степента си, така че ще трябва да си намерим местенце в Остин, при положение че ме приемат в Тексаския университет.

- Ще те приемат! - Гласът отново му изневери. - Ще ти построя дворец. Където поискаш.

Тя най-сетне изглеждаше толкова замаяна от любов, колкото се чувстваше той.

- Наистина би се отказал от Уайнет заради мен?

- Бих се отказал от живота си заради теб.

- Окей, започваш сериозно да ме плашиш.

Ала не звучеше уплашена. А невероятно щастлива.

Тед се вгледа дълбоко в очите й, защото искаше тя да знае, че е безкрайно сериозен.

- За мен няма нищо по-важно от теб.

- Обичам те, Тед и Бодин. - Най-сетне бе изрекла думите, които той копнееше да чуе. А после се хвърли в обятията му с възторжен вик; мокрото й студено тяло се притисна в неговото; мокрото й студено лице се зарови във врата му; влажните й топли устни се докоснаха до ухото му и прошепнаха: - Ще решим сексуалните си проблеми по-късно.