Сюзън Филипс - Господин Неустоим

Мег още повече ускори крачка, ала ритмичното бръмчене на двигателя не отслабна. Не си въобразяваше. Колата определено я следваше, а до апартамента оставаше още цяла пресечка.

Полицейска кола прелетя по съседната пряка, надула сирени, а червената й лампа примигваше в дъжда. Дишането на Мег се ускори, когато лимузината се приближи до нея, затъмнените й стъкла бяха безмълвна заплаха в нощта. Тя затича, но колата не изоставаше. С крайчеца на окото си видя едно от задните стъкла да се смъква.

- Да те откарам ли?

През прозореца я гледаше последното лице, което бе очаквала да види. Препъна се в неравния паваж, толкова замаяна, че едва не падна. След всички усилия да прикрие следите си, ето че той бе тук, лицето му беше обградено като в рамка от прозореца и забулено от сенки.

В продължение на седмици се бе трудила до късно през нощта, съсредоточена единствено върху работата си, забранявайки си да мисли, отказвайки да си легне, докато не грохнеше съвсем. Беше изтощена и празна, неспособна да разговаря с когото и да било, най-малко пък с него.

- Не, благодаря - успя да отговори. - Почти стигнах.

- Май си се поизмокрила.

Лъч светлина от близката улична лампа докосна изваяната й скула.

Не можеше да й го причини. Тя нямаше да му позволи. Не и след всичко случило се. Продължи напред и лимузината подкара до нея.

- Наистина не бива да си навън сама.

Познаваше го достатъчно добре, за да знае какво точно се крие зад внезапната му поява. Гузна съвест. Мразеше да причинява болка на другите и трябваше да се увери, че не я е наранил за цял живот.

- Не се тревожи за това - каза Мег.

- Защо не се качиш?

- Не е нужно. Почти стигнах. - Заповяда си да не казва нищо повече, но любопитството й надделя. - Как ме откри?

- Повярвай ми, не беше лесно.

Тя продължаваше да гледа право напред, без да забавя крачка.

- Някой от братята ми. Бил е някой от тях.

Трябваше да се досети, че ще поддадат. Миналата седмица Дилън бе дошъл от Бостън, за да й каже, че обажданията на Тед ги побъркват и че тя трябва да говори с него. Клей буквално я заливаше със съобщения. „Звучи отчаян - казваше в последното. - Кой знае какво ще направи?"

„В най-лошия случай - отвърнала бе тя - няма да уцели дупката от един метър."

Тед изчака едно такси да мине, преди да отговори:

- Братята ти изобщо не ми помогнаха. Клей дори ми каза, че си напуснала страната. Забравих, че е актьор.

- Казах ти, че е добър.

- Отне ми малко време, но най-сетне си дадох сметка, че няма да приемеш пари от родителите си. А не те виждах как ще напуснеш страната с онова, което изтегли от сметката си.

- Откъде знаеш какво съм изтеглила от сметката ми?

Дори и на мътната светлина видя как едната му вежда подскочи.

- Знаех, че беше поръчала част от бижутерските си материали по интернет. Направих списък с възможните сайтове и накарах Кейла да им се обади.

Мег заобиколи една счупена бутилка от уиски.

- Сигурна съм, че на драго сърце ти е помогнала.

- Обяснила им, че притежава бутик във Финикс и се опитва да намери дизайнера на няколко бижута, които видяла в Тексас. Описала някои от твоите украшения и казала, че иска да ги продава в магазина си. И вчера се сдоби с адреса ти.

- И ето те тук. Напразно си бил път.

Той прояви нахалството да прозвучи сърдито.

- Какво ще кажеш да проведем този разговор в лимузината?

-Не.

Нека сам се оправя с вината си. Вина не означаваше любов - чувство, с което тя окончателно бе приключила.

- Наистина искам да се качиш в колата - процеди той.

- Наистина искам да се продъниш в ада.

- Току-що се връщам от там и повярвай ми, не е толкова интересно, колкото говорят.

- Неприятно ми е да го чуя.

- По дяволите.

Вратата се отвори рязко, той скочи в движение и преди Мег да успее да реагира, я издърпа в автомобила.

- Престани! Какво правиш?

Лимузината най-сетне беше спряла. Той я натика вътре, покатери се след нея и затръшна вратата. Механизмът за заключване изщрака.

- Смятай се за официално отвлечена.

Колата отново потегли, шофьорът й беше скрит зад вдигнатата преграда. Мег сграбчи дръжката на вратата, но тя не помръдваше.

- Пусни ме да сляза! Не мога да повярвам, че го правиш. Какъв ти е проблемът? Полудя ли?

- Общо взето.

Избягваше да го погледне възможно най-дълго. Ала продължеше ли да го прави, той щеше да го разчете като проява на слабост. Обърна се бавно.

Беше все така ослепително красив с кехлибарените си очи, прав нос и челюст като на филмова звезда. Носеше оловносив костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Не го бе виждала толкова официално облечен от сватбения му ден и трябваше да положи огромно усилие, за да потисне емоциите, които заплашваха да я залеят.