Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

А и самата тя се бе трудила усърдно. Отначало, след като получи бакалавърска степен, беше социален работник и помагаше на трудни деца в тийнейджърска възраст, докато учеше за магистър по обществена политика. Но след няколко години се отказа от работата си на социален работник, подпомагащ бедни и закъсали семейства, и започна да използва известното си име за нещо, което не носеше толкова голямо удовлетворение - но беше по-ефективно - работата на лобист. Отчасти благодарение на нея бяха приети няколко закона в помощ на децата в неравностойно положение. Не възнамеряваше след сватбата да се отказва от работата си, колкото и да бе изкусително. Смяташе всеки месец да лети за няколко дни до Вашингтон, а през останалото време да работи от офиса в Тексас. Вече бе крайно време да понесе последствията от постъпката си.

Нo явно стомахът й не бе съгласен. Бунтът му се усили и Луси хукна към гората, където повърна зад едно дърво. Тъй като отдавна не бе яла, спазмите бяха доста болезнени.

Най-сетне се успокои и излезе от гората. Той почти не я погледна. Тя се запрепъва към реката, токчетата й засядаха в камънините, затъваха в пясъка. Коленичи до водата и наплиска лице.

-Да вървим - рече той.

Луси се наклони, оставяйки водата да се стича по страните й. Чу собствения си глас, идващ някъде отдалеч, от място, което не бе обитавала от ранната си младост.

- Много ли неща си оставил в Уайнет?

- Какво искаш да кажеш?

- Дрехи? Куфар? - Членската си карта от „Менса “'?

- Аз пътувам с малко багаж. Чифт дънки, една-две тениски и пакет презервативи.

Хората винаги се стараеха да се държат прилично с членовете на президентското семейство. Едва ли някой друг, освен Мег или една от седемте сестри на баща й, някога си бе позволявал да й разкаже мръсен виц или дори да намекне за нещо непристойно. Прекалената любезност винаги я бе дразнела, но в този момент би я посрещнала с радост, затова се престори, че не е чула последното.

- Значи, не си оставил нищо, за което трябва да те обезщетя?

- За какво намекваш?

Семейството й знаеше, че тя е в безопасност. Мег сигурно им е казала.

- Аз наистина не мога да се върна в Уайнет, докато там все още гъмжи от журналисти. - Не журналистите я притесняваха, но не смяташе да му го казва. - Чудя се какви са плановете ти за близкото бъдеще.

- Да се отърва от теб. - Той се почеса по наболата брада. - И да правя секс.

Тя преглътна.

- Какво ще кажеш, ако те възмездя за изгубеното време?

Той сведе поглед към гърдите й, които благодарение на скъпия френски сутиен изглеждаха по-пищни.

- Не си мой тип.

Не му обръщай внимание.

- Искам да кажа, ако те компенсирам по друг начин?

- Не ме интересува. - Той вдигна одеялото от земята. - Аз съм във ваканция и няма да провалям още един ден. Ти се връщаш в Уайнет.

- Ще ти платя - чу се да казва тя. - Не днес. Нямам пари в себе си, но много скоро ще се погрижа за това. - Как? Трябваше да го измисли. - Ще покрия бензина, храната, всичките ти разходи. Плюс... по сто долара на ден. Съгласен ли си?

Той сви одеялото на руло.

- Създаваш прекалено много главоболия.

- Не мога да се върна точно сега. - Луси изгреба последния остатък от някогашната си изобилна тийнейджърска смелост, преди тежестта на отговорностите да я вразуми и да озапти бунтарския й дух. - Ако не ме вземеш със себе си, ще намеря някой друг, който ще се съгласи.

Той сигурно се досети, че тя блъфира, защото я изгледа с присмех.

- Довери ми се. Момиче като теб не е родено да прекарва по осем часа на ден върху мотоциклет.

- Навярно си прав. Но един ден мога да издържа.

- Забрави.

- Хиляда долара плюс разходите.

Панда занесе одеялото до мотоциклета и го напъха в едната чанта.

- Да не мислиш, че ти повярвах за парите?

Тя сплете пръсти.

- Ще ти платя. Имаш думата ми.

- Да бе, Тед също я имаше, ама се оказа, че не струва много.

Луси се сви като ударена.

- Ще го напиша на хартия.

- Жалко, че годеникът ти не се е сетил за това. - Грубиянът се намръщи и закопча чантата.

Макар че Панда не прие офертата й, той не тръгна без нея, което Луси възприе като добър знак. Нуждаеше се от храна, но още повече от удобни обувки и чисти дрехи.

- Не може ли да се върнеш? - изкрещя в ухото на Панда, когато той профуча покрай „Уолмарт“. - Бих искала да купя някои неща.

Или не го бе изрекла достатъчно високо, или той не я чу, защото не спря.

Докато се носеха по шосето, тя се улови, че си спомня деня, в който Мат Джорик се появи в онази порутена къща под наем в Харисбърг, където тя се криеше заедно с малката си сестричка, още съвсем малко бебе, през онези ужасни седмици след смъртта на майка им. Той бе изникнал на вратата, огромен и страховит, треперещ от гняв и нетърпение. Майка й бе мъртва, тя трябваше да защити бебето и затова, макар че бе само на че-гиринайсет и изплашена до смърт, не му позволи да го разбере.