Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

Луси кръстосваше нервно малката спалня, в която бе настанена. Накрая се застави да отвори миниатюрния гардероб и огледа дрехите, които Темпъл й бе донесла. Но не можеше повече да се издокарва като Вайпър, а нямаше други тоалети. Дори вътре да се намираше старият й вашингтонски гардероб, изисканите костюми и перлите нямаше да й подхождат повече, отколкото зелената туту поличка и войнишките боти на Вайпър.

Накрая се спря на дънки и лека ленена блуза, която бе взела на заем от Бри. Когато потеглиха, Бри спря колата в края на алеята, за да даде последни инструкции през прозореца на шофьора.

- Няма да се бавим дълго. Не забравяй да помолиш клиентите да внимават със стъклената украса.

- Вече ми го каза.

- Наблюдавай кутията с парите.

- Каза ми това най-малко хиляда пъти.

- Извинявай, аз...

- Да потегляме - нареди Луси и посочи към шосето.

След един последен тревожен поглед Бри неохотно настъпи педала на газта.

Луси не беше идвала в града, откакто отряза дредовете в косата си и изтърка татуировките, и Бри машинално избра стол, който бе обърнат с гръб към останалите посетители, така че приятелката й да седи с лице към стената. Но от сватбата бяха изминали почти три месеца, новината вече бе остаряла, а на Луси й беше все едно дали някой ще я познае, или не.

Поръчаха си печурки на скара и салата с ечемик и резенчета праскови. Луси изгълта на един дъх пълната чаша вино и поръча втора. Храната беше вкусна, но тя нямаше апетит, както, изглежда, и Бри. Когато се отправиха обратно към къщата, и двете се бяха отказали от опитите да водят разговор.

Лавката изникна пред погледите им. Отначало не забелязаха, че нещо не е наред. Чак когато наближиха, видяха разрухата.

Тоби стоеше сред море от счупени буркани мед - много повече буркани, отколкото бяха изложени на тезгяха. Той блуж даеше безцелно в кръг, от едната му ръка висеше оплесканото мед одеяло, което Бри постилаше върху тезгяха, а от другата електронна игра. Застина, когато видя колата.

Бри изскочи от колата, без да загаси двигателя, писъкът ся каш разцепи гърлото й:

- Какво е станало ?

Тоби изпусна одеялото на земята. Дървените столове лежа ха прекатурени настрани до треските, в които се бе превърнала табелата „Медена въртележка“. Вратата на малкия склад за мед. прикрепен към задната стена, зееше отворена, по лавиците не бе останал нито един от няколкостотинте буркана от новата реколта, които Бри бе подредила тук, за да има по-голямо работно пространство в пчеларницата. Тоби от главата до петите бе оплескан с мед и прахоляк. Струйка кръв се стичаше по ръката му, порязана от счупено стъкло.

- Нямаше ме само минута - изхлипа той. - Не исках...

-Нямало те е? - Бри се спусна към него, обувките й хрущяха върху стъклата.

- Само за минута. А-аз отидох да си взема моето н-нинтендо. Никой не спираше!

Бри видя какво държеше в ръка и ръцете й се свиха в юмруци.

- Оставил си лавката, за да отидеш да вземеш видео играта'1

- Не знаех... не исках... нямаше ме само минута ! - извика момчето.

- Лъжец! - Очите й гневно святкаха. - Всичко това не може да се случи само за минута. Върви си! Махай се от тук!

Тоби побягна към къщата.

Луси вече бе изключила двигателя и също изскочи от колата. Дървените рафтове висяха накриво, навсякъде се виждаха строшени буркани с мед, дори на шосето. Върху алеята за коли лежаха пръснати бурканчета с лосион; прекрасните кремове и ароматните мехлеми се бяха размазали по чакъла. Кутията с парите бе изчезнала, но не това бе съсипващото, колкото загубата на стотиците буркани с пресен мед. Стъклата от счупените буркани се бяха смесили със сребристите парченца от безценните чупливи коледни играчки на Бри.

Тя коленичи, полата й се разстла върху мръсотията и младата жена нежно взе в ръце това, което бе останало от някога изящната стъклена топка.

- Свърши. Всичко свърши.

Ако Луси не бе настояла да излязат тази вечер, нищо от това нямаше да се случи. Не й хрумваше нищо утешително.

- Защо не влезеш вътре? Аз ще разчистя тук, доколкото мога.

Но Бри не помръдна. Остана приведена над останките от мед, стъкло и рухнали мечти.

Чувството на вина бе обгърнало Луси като покров.

- Утре ще измислим нещо - рече, като взе едно гребло и лопата.

- Няма какво да се измисля - прошепна Бри. - За мен всичко свърши.

Луси накара Бри да се обади в полицията. Докато Бри с безжизнен глас разказваше на дежурния какво се бе случило, Луси започна да събира най-големите парчета стъкло от шосето. Бри приключи с отговора на въпросите на служителите на реда и затвори.