lovech - Ekspediciya Atlantida

Нина отново извика, този път, обхваната от паника, и свали ръцете си от лицето на Старкман. По пръстите ѝ се стичаше кръв. Видя опасността тъкмо навреме и завъртя волана надясно, за да избегне най-задната кола само на сан­тиметри, блъсвайки Бентлито в ръба на тротоара. Във възду­ха излетя един контейнер за боклук, но това беше последна­та ѝ грижа, защото сега се носеха право към трафика по Уестсайдската магистрала...

За неин ужас Старкман натисна педала на газта.

Прелетяха над ръба на тротоара и отново удариха на­стилката на пътя. Нина видя фаровете и чу отчаяното изскимтяване на спирачки. Колите се обръщаха във всички посоки, за да избегнат удар, само за да бъдат блъснати отзад от други шофьори, неуспели да спрат навреме.

Прекосиха лентите по посока север, достигайки средна­та невредими - колкото Старкман да се вреже в трафика от другата страна и да се насочи към горен Манхатън право срещу движението в южна посока!

- О, боже! - изкрещя Нина, когато той хвърли Бентлито между двете колони от коли и камиони. Другите коли пробля­сваха само на сантиметри от тях, шофьорите отбиваха като обезумели, за да избегнат маниака, който летеше право сре­щу тях. Пищяха клаксони от всички страни, един оркестър от ярост и ужас. - Спри колата, преди да си убил и двама ни!

Тя отново го удари по очите. Но този път го завари под­готвен.

Пистолетът я хласна по челото и тя усети толкова силна болка, сякаш в черепа ѝ се забива шип. Падна назад замая­на, докато той изви силно наляво и мина през метална пор­та към един от кейовете на река Хъдсън.

Вятърът плющеше през разбитите стъкла, а те летяха успоредно на кея. Нина се опита да се надигне и видя как от едната им страна прелитат складовете, а набраздените с ръждиви ивици корпуси на кораби - от другата.

Напред нямаше нищо освен вода и далечните светлини на Ню Джърси отвъд.

Тя задиша тежко, осъзнала какво се канеше да направи Старкман.

Той я погледна за миг. Дясното му око беше подуто и затворено, по лицето му се виждаха дълбоки драскотини и струйки кръв.

В този момент той отвори вратата и се изтъркули отвън, свивайки ръце, за да се предпази от удара при падането. Миг - и вече го нямаше. Беше оставил неуправляемата кола да лети към ръба на кея с активиран круиз контрол и скорост от почти осемдесет километра в час!

Нина нямаше време дори да изпищи, преди Бентлито да разцепи слабата телена преграда в края на пристана и да полети надолу към тъмните води.

Внезапно намаляване на скоростта я тласна отново към шофьорската седалка. Върху нея се изливаше ледена вода, връхлитайки като цунами през счупените прозорци. Мехур­четата се разпениха, когато тежката предница се заби надолу и повлече към дъното на реката колата и ужасената пътничка.

Нина се опита да излезе през задния прозорец, но висо­ките облегалки за глава блокираха бягството ѝ. Очите я смъдяха: тя задърпа отчаяно дръжката на най-близката вра­та, но тя не помръдваше.

Страничният прозорец...

Стъклото беше счупено, а той сякаш бе достатъчно го­лям, колкото да мине през него. Стисна рамката и се опита да се провре. Раменете ѝ запълниха отвора, но гръдният кош... Беше заклещена! В капан!

Роклята ѝ се закачи в металния лост от облегалката на разбитата шофьорска седалка.

Тя ритна, опитвайки се да се освободи. Без успех. Ритна по-силно, натискайки прозоречната рамка с ръце за допълни­телна сила. Платът поддаде леко, но отказваше да се скъса.

Имаше чувството, че гръдният ѝ кош ще експлодира. Не искаше нищо повече от това да си поеме дъх, но единствено­то, което щяха да поемат дробовете ѝ, беше вода.

Щеше да потъне. Професор Филби беше прав: тър­сенето на Атлантида щеше да я убие...

Не, нямаше да допусне той да излезе прав!

Но не можеше да направи нищо, за да спре това. Беше затворена в кола, която потъваше към дъното на Хъдсън и пулсирането в главата ѝ щеше във всеки момент да победи здравия ѝ разум и да я накара да поеме фатална глътка...

Някой я сграбчи.

Беше толкова изненадана, че спазъмът я стисна за гърло­то. Една ръка се уви около кръста ѝ и започна да дърпа. Рок­лята ѝ се разкъса и нейният спасител я изтегли през прозо­реца, като риташе енергично, докато Бентлито изчезваше в тъмнината долу.

Сърцето ѝ биеше отчаяно. Нина изскочи на повърх­ността и изкрещя, поемайки болезнена глътка въздух, без да я е грижа вече за отвратителния вкус на водата. Ръката още я държеше и спасителят ѝ я тласна към брега. Болката и па­никата отминаха и Нина се обърна да види кой е до нея.