lovech - Ekspediciya Atlantida

Той ѝ подаде едрата си ръка.

- Д-р Уайлд. Радвам се да се запознаем.

- Аз също. - Тя стисна ръката му: кожата му беше груба.

Той погледна медальона, който висеше около шията ѝ, преди да върне вниманието си към папката под миш­ницата ѝ.

- Това ли са бележките ви?

- Да. Всичко, което е нужно, за да убедя г-н Фрост, че съм права, надявам се! - каза тя и се засмя нервно.

- От онова, което вече сме чували за теорията ви, съмня­вам се, че ще се нуждае от много убеждаване. Готова ли сте да тръгваме?

- Разбира се!

Той я придружи до колата, която в първия момент бе помислила за Ролс Ройс, но сега осъзна, че е всъщност Бентли. Пак така луксозна, само че по-спортна - не че го знаеше от собствен опит.

- Хубава кола - отбеляза тя.

- Бентли Континентал. Мистър Фрост винаги купува най-доброто. - Той отвори задната врата за нея.

Интериорът на колата беше толкова разкошен, както си беше представяла, седалките и тапицерията бяха в нежна бледо кремава кожа. Зад волана седеше друг костюмиран мъж. Старкман затвори вратата зад нея и мина на предната седалка до шофьора. Направи знак и колата се отлепи от тротоара, спирайки на пресечката. Нина по навик се огле­да за приближаващи коли... и видя през улицата мъжа, кой­то я беше следил на излизане от университета. Говореше по клетъчния си телефон, но очите му бяха неприкрито вперени в нея.

Тя си пое неспокойно въздух.

- Нещо не е наред ли? - попита Старкман, който се беше обърнал и я гледаше.

- Аз... - Бентлито потегли и зави зад ъгъла и мъжът из­чезна от полезрението ѝ. Тя си помисли дали да каже на Старкман за предполагаемия си преследвач, но се отказа. Ако представляваше някаква заплаха, полицията беше за това - не че познаваше самия Старкман по-добре от мъжа в коженото яке. - Само си помислих, че съм видяла един познат.

Старкман кимна и отклони очи. Бентлито отново заси­ли, после пое на запад.

Нещо я озадачи. Беше проверила в Интернет къде се намира нюйоркското седалище на фондация '‘Фрост” - беше в източен Мидтаун, недалеч от Обединените нации. Дотам от апартамента ѝ се стигаше най-лесно, ако се тръгнеше на изток, след което да се продължи по Първо авеню...

Реши да изчака, преди да повдигне въпроса. Бентлито имаше сателитна навигационна система; беше възможно да има някакви проблеми в трафика по-нататък, което означава­ше, че ще е по-бързо, ако заобиколят.

Но те продължиха на запад още една пресечка, после още една...

- Къде отиваме? - попита тя с престорена безгрижност.

- Във фондация "Фрост’" - отвърна Старкман.

- Тя не е ли в Ийстсайд?

В огледалото Нина съзря блясък в очите на шофьора. Те показваха... безпокойство?

- Налага се първо малко да заобиколим.

- Докъде?

- Няма да се бавим.

- Това е... всъщност не за това се договорихме.

Двамата мъже размениха погледи.

- По дяволите! - каза Старкман с още по-силен тексаски акцент. - Надявах се да стигнем първо до там, но... - Той се обърна в седалката си, бръкна в джоба си и извади...

Оръжие!

Нина гледаше невярващо.

- Какво е това?

- На какво ви прилича? Щом сте доктор на науките, предполага се. че сте достатъчно умна.

- Но какво става? Какво искате?

Старкман протегна ръка.

- Като начало - бележките ви. - Оръжието сочеше към гърдите ѝ. Тя вдървено подаде папката. - Никак не е добре, че не носите лаптопа. Предполагам, че ще се наложи да се отбием да го вземем след това.

- След кое? - Мълчанието и каменното му изражение я хвърлиха в ужас. - Мили боже! Каните се да ме убиете?

- Нищо лично.

- От което се предполага, че ще ми стане по-добре? - Тя се огледа отчаяно дали може да избяга.

Натисна дръжката на вратата. Тя помръдна, но съвсем леко. Заключена. Макар да знаеше, че е безсмислено, хвърли се към предната седалка и се опита да отвори другата врата. Тя също отказа.

Намираше се в капан!

Обзе я паника. Зелените ѝ очи се разшириха от страх, тя погледна към Старкман.

По лицето му се четеше изненада, погледът му беше за­бит в огледалото за обратно виждане...

Бам!

Нина изхвърча напред, когато нещо се заби отзад в Бент­лито. Дъхът на Старкман излезе със съсък от устата му при сблъсъка с таблото. Той ядосано се изправи и насочи оръ­жието си към задния прозорец. Нина изкрещя и се дръпна.

- Чейс е! - извика Старкман. - Кучи син!

- Как, по дяволите, ни е намерил? - попита шофьорът.

- Не ме интересува! Изблъскай този английски плужек от пътя и ни измъкни оттук!

Бентлито рязко се отклони. Нина се плъзна по кожената седалка и удари главата си във вратата. Над нея Старкман, размахал пистолета, следеше преследващата ги кола.