lovech - Ekspediciya Atlantida

- Ако... не паднеш в същия капан като родителите си. Професор Ротшилд е права, знаеш го. История и митология са две различни неща. Не си пилей времето и таланта за нещо погрешно.

Нина го гледа в продължение на един дълъг миг, преди да заговори:

- Благодаря за съвета, професор Филби - произнесе тя горчиво, след което се обърна и излезе, захлопвайки шумно вратата след себе си.

Отне ѝ десет минути да се съвземе, скрита в една от дам­ските тоалетни, преди да почувства, че е готова да покаже лицето си пред света. Първоначалният ѝ шок бе заменен от огромен гняв. Как си позволяваше Филби да намесва родите­лите ѝ? Предполагаше се, че ще оценява презентацията ѝ по собствените ѝ достойнства, а не воден от личните си чувства!

След смъртта на майка ѝ и баща ѝ Филби беше едно под­крепящо присъствие, неин ментор, докато тя се издигаше в науката.

А сега точно той я бе отхвърлил. Приемаше го като чис­то предателство.

- Кучи син! - извика тя и блъсна преградната стена на тоалетната кабина.

- Д-р Уайлд? - чу се познат глас откъм съседната тоа­летна. Професор Ротшилд.

По дяволите!

- Ъ-ъ... не, не говори добър английски! - изломоти Нина, изхвърчайки като обезумяла през вратата, прехвърлила лапто­па си през рамо. Гневът ѝ бе заменен от смущение; тя скоро се озова в главното фоайе на сградата. Познатият силует на горен Манхатън се разкри пред очите ѝ, когато излезе навън.

Ами сега? Какво щеше да прави?

Беше се отказала да обмисля дори възможността за про­вал, камо ли подобно съкрушително поражение, и сега ня­маше представа как да продължи.

Да се прибере вкъщи, може би това беше най-доброто. Да хапне малко за утеха, да изпие едно питие и после да се притеснява за последиците утре.

Спусна се по стъпалата към тротоара и погледна за так­си. Видя няколко, които чакаха светофара да светне зелено на следващата пряка; може би щеше да хване някое.

Тъкмо вдигна чантичката си да провери дали ще има достатъчно пари, когато осъзна, че я наблюдават.

Огледа се. Един човек - мъж - задържа погледа си върху нея миг по-дълго, преди да си намери нещо по-интересно, което да оглежда на отсрещната страна на улицата. Беше се облегнал на стената на университетската сграда - плътна фигура с къса, оредяваща коса, облечен с джинси и износе­но кожено яке. Сплесканият му нос изглеждаше сякаш е бил чупен не веднъж. Не беше по-висок от Нина, но мускулату­рата му показваше значителна сила - освен това имаше не­ясен намек за опасност в квадратното му лице, - и че не би се колебал много да я използва.

Живеейки в Ню Йорк, Нина не се учудваше на заплаши­телно изглеждащите типове, но у този имаше нещо, което я правеше неспокойна. Тя погледна към напиращия график по улицата, но продължи да следи мъжа с ъгълчето на окото си.

Да, вече бе напълно сигурна, че я наблюдава. Макар да бе пиков час на натоварена улица, Нина усети пристъп на тревога.

Такси! Слава богу!

Тя махна с ръка доста по-силно от необходимото. За ней­но облекчение колата сви към нея. Тя бързо се качи вътре, каза адреса и погледна през задния прозорец. Мъжът - предполо­жи, че наближава четиридесетте - гледаше как колата се от­далечава... След това един автобус закри гледката. Отпусна се с облекчение на облегалката.

И така, преследвач, унижение и гаден провал. Тя се сви в седалката.

Ама че скапан ден!

Въоръжена с голяма торба картофен чипс и кутия сладо­лед "Бен & Джери”, тя влезе в дневната и погледна към теле­фонния секретар. Нямаше съобщения. Нищо изненадващо.

Пусна косата си, след което се сви на кушетката под го­лямо плетено Куобрас. Единственото, което липсваше, за да допълни картината на тъжна, самогна неудачница, беше едно сиди със сантиментални, досадни парчета. Или може би три-четири котки.

За кратко развеселена от тези мисли, тя притисна колене към гърдите си и отвори чипса. Ръката ѝ докосна медальона.

- Голям късмет е, че си тук, няма що! - промърмори тя. Макар металното парче да беше сериозно надраскано, про­дължаваше да свети със странния си червеникав блясък, ко­гато го вдигна към светлината. Маркировките, групи от мал­ки, прилични на апострофи знаци, на брой от една до осем, под къси чертички, изписани по дължината, изпъкваха ясно. Не за пръв път се питаше какво означават, но отговорите ни­кога нямаше да се появят.

Почти бе решила да свали медальона, разсъждавайки, че късметът ѝ няма как да стане по-лош днес - когато нещо в съзнанието ѝ прищрака и тя отпусна ръка. Нямаше смисъл да предизвиква съдбата.