Само Мейси, която седеше между тях на централната седалка, като че ли не се влияеше от температурата и почти подскачаше от нетърпение.
- Стигнахме ли? - попита тя, поглеждайки към джипиеса на таблото.
- Още един километър и половина - отвърна Еди. - И ако ме попиташ още веднъж, ще те оставя да я изминеш пеша!
През жълтеникавата мараня започна да се оформя нещо - висока стръмна скала, която се простираше от единия до край на хоризонта, изсечена от наводненията на Нил преди милиони години. Но когато се приближиха, Нина забеляза някаква тъмна цепнатина, издълбана в нея, нещо защитено от безмилостното слънце.
- Еди, видя ли го? Може да е нашият каньон!
- Може би - съгласи се той и се отправи към него.
Спряха в началото на каньона. Нина излезе от джипа и си сложи бейзболната шапка, доволна, че се е измъкнала от омаломощаваща жега в лендроувъра, дори това да означаваше да се изложи на безмилостните лъчи на слънцето. Погледът ѝ беше привлечен от нещо в стената на каньона.
- Погледни тук. - Скалата имаше блед сивкавожълт цвят и отразяваше слънчевата светлина, но на места тя светеше по-ярко, блещукайки.
- Това сребро ли е? - попита Еди, забелязвайки тънките жилки в камъка.
Мейси свали слънчевите си очила, за да види по-добре.
- Сигурно оттук идва името му. Смятате ли, че има и още?
- Трябва да има - рече Нина. - Това би оправдало идването чак дотук. Египет почти няма сребърни залежи, затова среброто е било толкова ценено тук. Всеки, открил сребърна жила, забогатявал.
Еди погледна към каньона, който се издигаше под малък ъгъл. Ширината му беше достатъчна, за да мине лендроувърът, само на отделни места имаше паднали камъни, които можеха да се окажат препятствия.
- Интересно, дали е останало нещо? Може би ще успеем изстържем достатъчно за сребърна чашка за яйце.
Нина се ухили.
- Можем да проверим.
Те се върнаха при джипа. Еди внимателно подкара дифендъра към каньона и навлезе в сянката. Не след дълго наклонът се увеличи, завоите станаха по-остри.
Нина забеляза нещо встрани и накара Еди да спре.
- Мисля, че това е нашата сребърна мина. - В скалите бяха изрязани няколко правоъгълни ниши. - Но май ще се разминеш със сребърната чашка. Всичко е било отнесено.
- Е, тогава да върви по дяволите. Все пак май сме попаднали на правилното място.
- Нали ви казах! - обади се Мейси. - Сега остава просто да следваме посоката на Меркурий от зодиака и ще я намерим.
- Не знам - отвърна скептично Еди. - Мога да приема храм, погребан в пясъка, дори нещо с размера на Сфинкса… но пирамида? Малко е трудно да не бъдат забелязани.
Той отново подкара лендроувъра. Теренът стана още по-стръмен, стените започнаха да се сближават. Дифендърът направи още един завой и навлезе в тесен канал, отвъд който се виждаше само открито небе. Бяха стигнали до края на клисурата.
Щом излязоха от каньона, Еди спря и провери компаса и джипиеса, преди да посочи с пръст.
- Това е пътят, който ни показва зодиакът. Мейси, в раницата ми има бинокъл - ще ми го донесеш ли?
Мейси му го подаде.
- Виждаш ли пирамидата?
- Шпионирам и с моето малко око забелязвам нещо, което започва с буквичката… “п”.
- Пирамида?
- Пясък - предположи много по-реалистично Нина.
Еди кимна.
- Тонове пясък. На какво разстояние би трябвало да се намира?
- Един атур - рече Нина. - 6, 85 мили.
Той огледа навсякъде, но не забеляза нищо.
- Със сигурност няма нищо забележително. - Той въведе нови координати в джипиеса. - Ако се намира тук, това ще ни отведе право при нея.
Те потеглиха отново. Обширната пуста равнина се простираше на всички страни. Нина не сваляше поглед от джипиеса, чийто дисплей отчиташе разстоянието. Четири мили, три, две… Пред тях все още не се виждаше нищо, никакви изгубени паметници не се подаваха над дюните. Тя погледна Мейси. С всеки изминат метър нетърпението, изписано на лицето на младата жена, видимо чезнеше.
Една миля. Все още нищо. Еди отново погледна към Нина, изражението му предупреждаваше за приближаващото разочарование. Половин миля. По-малко. Пейзажът пред тях не се различаваше по нищо от онзи, който бяха оставили зад гърба си.
Джипиесът изпиука.
- Това е - каза Еди и спря лендроувъра. - Стигнахме.
Мейси изскочи от колата и огледа безкрайната гола пустиня.
- Аз… не разбирам - рече тя и изтича от другата страна на джипа с надеждата да види нещо различно. - Тръгнахме по следите, намерихме сребърния каньон… защо я няма?
Читать дальше