- Ако поиска, може да се присъедини - ще си направим тройка!
- Еди! - Нина го перна по ръката. Мейси се ококори.
Той се разкикоти.
- По дяволите, много лесно се връзваш. Женени сме, а ти още не можеш да усетиш кога се шегувам.
Нина се прокашля и го погледна сериозно.
- Заради това сега ще се заемем с другото нещо, което наистина искам да направя. А то е да намеря пирамидата на Озирис. - Тя погледна първо към символа, изсечен на стената, а след това към Мейси, която стоеше до входа. - Но ако искаме наистина да успеем, трябва отново да работим като екип. Съжалявам, че така ти се нахвърлих, Мейси. Не трябваше да го правя - не беше професионално. Освен това си права, нямаше да се справим без теб.
Мейси все още се мусеше, но прие извинението.
- Може би и аз се държах малко дразнещо. Така че… извинявайте, доктор Уайлд.
- Благодаря. Името ми е Нина - добави тя след малко. - Наричай ме Нина.
Лицето на младата жена се разведри.
- Добре, Нина. - Тя се върна обратно в помещението.
- И така - рече Еди, - какво имаме тук?
На пръв поглед онова, което Мейси беше открила, не беше нищо особено - обикновен символ, висок пет сантиметра, изсечен в камъка точно под тавана. Представляваше стилизирано око - същото, каквото беше включено в логото на Храма на Озирис.
Еди погледна компаса си.
- Така, значи то гледа… на двеста и десет градуса. - Той извади картата и я разгъна на каменния под. - Следователно търсим каньон в тази посока, нали?
- Сребърния каньон, да - потвърди Нина.
Той използва компаса, за да приравни картата към реалния свят.
- В тази посока има сравнително малко каньони в пустинята - каза той. - Какво точно казва зодиакът?
- Просто, че второто Око на Озирис вижда пътя към сребърния каньон. Предполага се, че става въпрос за началото му, защото останалите йероглифи описват къде трябва да се отиде, щом стигнем до края му.
- Добре. Значи търсим началото на каньон. - Той се вгледа отблизо в контурните линии, скупчени нагъсто там, където потоците бяха прорязали пътя си през високите части на пустинята. - Тук - продължи Еди, почуквайки с пръст по картата. - Този каньон води до голяма открита равнина и започва точно от линията, в което гледа окото. Каньонът излиза тук - ново потупване, - а десетте километра на запад ще ни отведат… ето тук.
Нина се наведе към картата. На мястото, което сочеше Еди, не се виждаше нищо. Съвсем нищо; контурите бяха толкова разлети, сякаш за да направят района практически плосък.
- Ако това е правилният каньон.
- Намира се на около двайсет и пет километра оттук и теренът не е чак толкова лош. Ако внимаваме, можем да отидем с кола дотам.
Нина погледна огромната празнота на картата. Вероятността там да има неизвестна пирамида беше много малка, но тя беше откривала невероятни неща на също толкова безплодни терени.
- Първо ще проверим каньона - и ако ни се стори, че е правилното място, ще тръгнем по него и ще видим дали наистина ще ни отведе до пирамидата на Озирис.
- Трябва - обади се развълнувано Мейси и се изправи.
- Всичко съвпада. Трябва да е там!
- Нека първо намерим проклетото нещо, преди да започнем да празнуваме - предупреди я Еди.
- Ще го намерим, сигурна съм! О, Боже! Ще станем известни! Добре де, вие вече сте, но аз също ще се прочуя! - Тя изскочи бързо навън, спря се да събере разпръснатите страници и погледна засрамено Нина. - Ако каньонът е само на двайсет и пет километра оттук, ще стигнем за нула време!
- Никога не е карала кола през пустинята, нали? - рече Еди, когато Мейси се изгуби в коридора. Той забеляза, че Нина гледа след младата жена с нещо средно между копнеж и завист. - Какво?
- Някога и аз бях така ентусиазирана - въздъхна тя. - Това някак си ми липсва.
- Не си изгубила ентусиазма си - каза той, сгъвайки картата. - Исусе, захапеш ли нещо, не мога да ти затворя устата.
- Не, имам предвид… - Тя отново въздъхна. - Аз съм само с дванайсет години по-голяма от нея, но се чувствам много постара. Къде отлетя времето, по дяволите?
- Нали няма пак да вземеш да изпадаш в депресия? - полузаядливо, полушеговито изрече Еди. - Наситих й се напоследък.
- Да, благодаря за съчувствието.
- Не, наистина, ако някой трябва да се депресира, то това съм аз. След две години ставам на четирийсет. На четирийсет! Възрастен и стар, и такива ми ти работи!
- Според мен скоро няма да пораснеш.
- Да бе! - Те тръгнаха след Мейси по коридора.
*
Очуканият им лендроувър дифендър потегли през изсушената от слънцето пустош. Дори с отворени прозорци и усилена до крайност вентилационна система, в кабината беше отвратително горещо - старият джип нямаше климатик. Еди, който управляваше возилото с десен волан, се бореше с жегата, като отпиваше често от бутилката си с вода, а Нина се опитваше да се движи колкото се може по-малко.
Читать дальше