Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

– Здрасти, хлапе. Какво правиш?

Момичето º се усмихна.

– Мамо! Виж! Тази ми е любимата!

Извади от сандъка избеляла розова рокля с плетен червен колан. Кринолинената подплата беше толкова остаряла и втвърдена, че пропукваше като жарава. Девън нахлузи роклята върху дрехите си. Полата помете пода.

– Когато порасна, ще я нося с пурпурни обувки.

– Смел избор – отбеляза Кейт, а дъщеря º затършува отново в сандъка.

Таванът в къщата на майката на Кейт открай време очароваше Девън със скритите си съкровища. Когато беше жива, майката на Кейт позволяваше на Девън да смуче бонбонени близалки, да пие газиран сок от грейпфрут и да си играе със сандъка, пълен с роклите на жените от семейство Морис, предназначени да изкушават богати мъже. Повечето бяха на бабата на Кейт – Мерили – всепризната красавица, влюбила се като всички останали в бедняк.

– Коя е Аби Пим? – попита неочаквано Девън.

– Аби?

Кейт тръгна към дъщеря си, отмервайки всяка крачка, за да не изглежда твърде нетърпелива. Девън се бе напъхала в големия сандък. Виждаше се само зелената шапка върху главата º – с дълги префърцунени пера, изписващи невидими букви във въздуха. Майката седна на пода до сандъка.

– Аби е сестра на баба Мерили. Тя ми е пралеля. А на теб – прапралеля. Видях я само веднъж, но ми се стори чудесна. Различна. Малко скандална.

– Защо?

– Омъжила се за богат мъж и семейството º очак­вало да подели парите си с тях – обясни Кейт. – Когато се върнали от медения си месец обаче, Аби и съпругът º внезапно решили да дарят всичките си пари. Продали къщата си в Атланта и заживели в някакво затънтено място на юг. Години наред никой не ги видял. Бях на дванайсет, когато се запознах с нея. С мама и татко º отидохме на гости след смъртта на съпруга º. Имаше магическо езеро там. Прехранвали се, като давали под наем бунгалата край брега. Това май е последното ми най-хубаво детско лято.

– Може ли да отидем там?

Гласът º долетя тъничко откъм сандъка. Кейт затвори развълнувано очи.

– Не знам дали го има сега. Оттогава мина много време. Защо ме попита за нея? Нещо нейно ли намери?

Ръката на Девън се подаде от сандъка, стиснала пощенска картичка.

– Ето това. Адресирано е до теб.

Кейт взе картичката. От едната страна думите „Изгубеното езеро“ бяха изписани с едри заврънкулки, та да поберат снимката на езерото.

Кейт обърна картичката. Пощенското клеймо разкриваше, че е изпратена преди петнайсет години – оттогава не беше виждала Аби.

Кейт, усетих, че тук ти хареса и не ти се тръгваше. Идвай при мен, когато пожелаеш. Винаги си добре дошла. Исках просто да го знаеш.

С обич – Аби Пим.

Тя виждаше за пръв път картичката. Майка º не º я беше дала. Знаеше, че двете с пралеля º са се скарали през онова лято, но не предполагаше, че Аби º е писала.

Девън излезе от сандъка и започна да прибира рок­лите в него. Някои бяха толкова стари, че светли­ната прозираше през тях като през призрачни дрехи.

– Ще вземем ли сандъка при баба Крикет? – попита детето.

Свали шапката и роклята, сложи ги вътре и бавно затвори и заключи капака.

Кейт разбра, че Крикет вече е отказала на детето. И би трябвало с това въпросът да приключи. Свекърва º си навличаше куп главоболия и разходи, за да ги премести в дома си в Бъкхед. Преди година, след като прегазиха Мат, когато се прибираше вкъщи след работа, Крикет се появи, развяла платна, и стана част от живота им, макар никога да не бе участвала така в него. И сънят на Кейт я улесни. Тя не можеше да се мери с парите на Крикет – дори сега, след продажбата на къщата и на магазина на Мат, проведена като по мед и масло от Крикет, която сякаш бе омагьосала купувачите. В съзнанието на Кейт се таеше реален и настойчив страх, че свекърва º ще º отнеме Девън, ако пожелае. Разполагаше със сериозен коз – случая с ножиците. Кейт би трябвало да се радва, че Крикет ги приютява и º дава работа в офиса си – да вдига телефоните в агенцията º за недвижими имоти. Би трябвало да е благодарна, че им отстъпва целия трети етаж от къщата си, където да влиза без покана и да ги наглежда, когато реши, вместо всеки ден да бие път чак дотук.

– Ще вземем сандъка, разбира се – отговори Кейт и пъхна картичката във вътрешния джоб на измачканата си пижама. – Ще вземем всичко, което поискаш. Помогни ми да го свалим долу.

Не беше тежък. Ала се плъзна по подвижната стълба и остърга леко пода.

Избутаха сандъка в дневната, претъпкана с кашони, куфари и част от по-хубавите им мебели.