Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Промъкнах се покрай караулката на пазачите от другата страна на моста и се впуснах сред гълчавата на тесните криви улички към външния град. По това време на нощта изглеждаше още по-оживен, отколкото денем: от чардаците и прозорците се бяха надвесили хора, извираха на групи от порти и комшулуци.

Едни играеха карти върху набързо стъкнати от сандъци масички, други спяха опрели гръб о гръб. Мъж и жена бавно се поклащаха на площадката пред една таверна под звуците на музика, която само те чуваха.

Когато стигнах градските порти, си заповядах мислено да спра и да се прибера у дома. Едва не прихнах. Та Малкият дворец изобщо не беше мой дом!

„За нас двамата с теб няма обикновен живот.“

Занапред предаността към суверена щеше да замести любовта в моя живот, а подчинението – приятелството. Предстоеше ми да претеглям всяко свое бъдещо решение, да обмислям всяко действие и да се науча да не се доверявам на никого. От тук нататък щях да наблюдавам живота отстрани. Знаех, че е време да се връщам, но въпреки това продължавах да вървя, докато в един момент не се озовах извън стените. Просто ей така напуснах Ос Олта.

Палатковият град отвън се беше разраснал. В него лагеруваха стотици, може би хиляди хора. Не беше трудно да се разпознаят пилигримите сред тях – изненадах се колко много са станали. Сега се трупаха около една голяма бяла шатра, всички с лице към изток в очакване на изгрева.

Звукът започна като постепенно усилващ се дрезгав шепот, после запърха във въздуха като птичи криле и прерасна в нисък и монотонен напев, докато слънцето се издигаше над хоризонта и обагряше небето в бледосиньо. Чак тогава започнах да различавам думите.

„Санкта. Санкта Алина. Санкта. Санкта Алина.“

Пилигримите наблюдаваха разпукването на зората, а аз наблюдавах тях, неспособна да откъсна очи от озарените им с надежда и трепетно очакване лица. На някои от тях беше изписана екзалтация. Когато първите лъчи ги огряха, мнозина избухнаха в сълзи.

Напевът стана по-силен и многогласен, въздигаше се и заглъхваше, прераствайки постепенно в ридание, което накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат. Това беше ручей, който прелива извън коритото; рояк пчели, отръскани от дървото.

„Санкта. Санкта Алина. Дъщерята на Равка.“

Когато слънцето заигра по кожата ми, затворих очи, молейки се да почувствам нещо, каквото и да било.

„Санкта Алина. Дъщерята на Керамзин.“

Ръцете им се вдигнаха към небето, гласовете им се извисиха до френетични вопли; сега вече крещяха, виеха. Старчески лица, младежки образи; болни и хилави, здрави и силни. Навсякъде непознати.

Огледах се. „Това не е надежда – казах си, – това е лудост. Това е глад, нужда, отчаяние.“ Имах чувството, че се събуждам от транс. Защо изобщо дойдох тук? Сред тези хора се чувствах много по-самотна, отколкото между стените на двореца. Нито те имаха какво да ми дадат, нито аз можех да им предложа нещо.

Краката ме заболяха, чак тогава си дадох сметка колко съм уморена. Обърнах се и взех да си проправям път през тълпата към градските порти, докато монотонният напев около мен прерастваше в тътнещ рев.

„Санкта – крещяха те. – Царевна Слънце. Ребе Два Столба .“

Дъщерята на Двете мелници. Това го бях чула и преди, още по пътя към Ос Олта – долина, кръстена по името на древни руини, където сега имаше само малки незначителни поселища по южната граница. Мал също беше роден някъде наблизо, но и двамата нямахме случай да се върнем отново там. Пък и защо? Всички от нашите семейства бяха отдавна погребани или изгорени.

Санкта Алина.

Върнах се отново към оскъдните си спомени опреди Керамзин; към паницата с тънки парчета варено цвекло и моите пръсти, които ставаха пурпурни от него. Помнех прашния път, видян от височината на нечии широки рамене; поклащането на волските опашки отпред, сенките ни по земята. Нечия ръка сочи към останките на двете мелници – два тънки скални пръста, превърнати от вятъра, дъжда и годините в голи вретена. Само това още тлееше в паметта ми. Всичко друго беше Керамзин. Всичко останало беше Мал.

Санкта Алина.

Проправях си път през гъстото множество, увивайки плътно шала около ушите си, за да заглуша поне малко врявата. Някаква старица от пилигримите се изпречи на пътя ми и аз едва не я прекатурих. Посегнах да я подкрепя, а тя се опря на мен с цялата си тежест, едва пазейки равновесие.

– Простете, бабуша – обърнах се почтително към нея. Не можеше да се оспори, че Ана Куя ни беше научила на обноски. Внимателно изправих старицата на крака. – Добре ли сте?