Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Нали точно това исках – да залича пукнатината между нас. И въпреки всичко някаква мимолетна паника премина през тялото ми. Имах нужда да го погледна в очите, да се уверя, че всичко е наред. Обвих лицето му в шепи, повдигнах го към мен и когато очите му срещнаха моите, отскочих ужасена назад.

Гледах в очите на Мал – обичните сини очи, които познавах по-добре дори от своите. Само дето не бяха сини. В гаснещата светлина на лампите те проблясваха като късчета сив кварц.

Той се усмихна – студена, пресметлива усмивка, каквато никога не бях виждала на устните му.

– И ти ми липсваше, Алина. – Този глас, хладен и гладък като стъкло.

Чертите на Мал се стопиха в мрака, после пак изплуваха като нечие лице, появило се от мъглата. Бледо, красиво, с гъста черна коса и съвършено очертана челюст.

Тъмнейший нежно обгърна бузата ми с длан.

– Скоро – прошепна.

Изпищях. Той се разтвори в сенките и изчезна.

Изпълзях от леглото, обвила плътно тялото си с ръце. Кожата ми беше настръхнала, тялото ми се тресеше от ужас и от спомена за пронизващото желание. Очаквах Тамар или Толя всеки момент да нахлуят през вратата и вече знаех какво ще излъжа. „Кошмар“, щях да им кажа. При това щях да го кажа твърдо и убедително, нищо, че сърцето ми блъскаше до пръсване в гърдите и усещах как нов писък се надига в гърлото ми.

Но в стаята продължаваше да цари мъртва тишина. Никой не се появи.

Стоях зъзнеща в полумрака.

Поех си въздух, плитко и пресекливо. После пак.

Щом се закрепих на крака, нахлузих нощната роба и надзърнах в приемната. Тя беше празна. Затворих вратата на стаята и я затиснах с гръб, втренчена в намачканите завивки върху леглото. За нищо на света не бих заспала отново. Погледнах часовника на лавицата над камината. По време на белите нощи слънцето изгряваше рано, но щяха да минат часове, преди дворецът да се разбуди.

Разрових дрехите, останали ми от пътуването на „Волкволни“, и измъкнах раздърпаното кафяво палто и дългия шал. И двете бяха неподходящи за горещата лятна нощ, но не ме беше грижа. Намъкнах палтото върху нощницата, увих главата и врата си с шала и нахлузих обувките.

Прокраднах се през приемната и забелязах, че вратата към помещенията на охраната е затворена. Ако Мал или близнаците бяха вътре, значи спяха дълбоко. Но Мал можеше да е и някъде другаде под кубетата на Малкия дворец, вплетен в прегръдка със Зоя. Сърцето ми болезнено се сви. Излязох през лявата врата и забързах по тъмните коридори право към пустия парк.

ГЛАВА 21

ПРОМЪКНАХ СЕ В ЗДРАЧА , прекосих притихналите поляни, потънали в мъгла, минах покрай запотените прозорци на оранжерията.

Единственият звук наоколо бе тихото хрущене на чакъла под подметките ми. Тъкмо беше пристигнала сутрешната доставка на хляб и продукти за Великия дворец. Последвах кервана от покрити каруци чак до портата на парка и продължих след него и оттатък, по павираните улици на вътрешния град. Навън имаше останали неколцина гуляйджии, които продължаваха да се радват на бялата нощ. Забелязах двама души в празнични облекла, които хъркаха на една от пейките в парка. Група момичета се заливаха от смях и цапаха из фонтана с вдигнати над коленете поли. Мъж с венец от макове седеше на бордюра, стиснал главата си с ръце, а край него стоеше момиче с корона от картон го потупваше по рамото. Минах покрай всички тях невидима и незабелязана, случайно момиче в раздърпано бозаво палто.

Знаех, че постъпвам глупаво. Съгледвачите на Аппарат можеше да са навсякъде; на Тъмнейший – също. Имаше опасност всеки момент да ме сграбчат и да ме повлекат нанякъде. Но това изобщо не ме вълнуваше. Сега имах нужда само да вървя, да пълня дробовете си с чист въздух и да се отърся от допира на Тъмнейший по кожата си.

Попипах белега на рамото. Усещах изпъкналите му ръбци дори през плата на палтото. На борда на китоловния кораб бях попитала Тъмнейший защо остави изчадието си да ме ухапе. Тогава реших, че е било от чиста злобата вечно да нося неговия знак. Но сега вече си мислех, че в това е било заложено много повече.

Дали среднощното видение наистина беше от плът и кръв? Действително ли беше при мен в стаята, или присъстваше единствено в съзнанието ми и си играеше с него? Що за болен ум можеше да роди подобен сън?!

Но сега не исках да мисля за това. Просто имах нужда от разходка.

Прекосих канала. Долу малките корабчета продължаваха да се полюляват на повърхността. Някъде изпод моста дочух хриптящия глас на акордеон.