Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Усетих как пропадам, все едно бях направила погрешна стъпка върху замръзнал поток – хрущене на лед, рязко потъване и чувство за пустота под черната вода.

Най-накрая той я пусна ухилен с все още окървавена буза и точно в този момент очите ни се срещнаха. Лицето му побеля.

Зоя проследи погледа му и дръзко вдигна вежди, когато ме забеляза. Обърнах се и взех да си проправям трескаво път през тълпата. Тамар ме следваше по петите.

– Алина! – извика.

– Остави ме на мира.

Откъснах се от нея. Трябваше по-скоро да изляза навън, да се махна надалече от всички. Сълзите вече премрежваха погледа ми. Не знаех дали плача заради тяхната целувка, или заради онова, което се случи преди нея, но не можех да позволя да ме видят така. Призоваващата слънцето не плаче, още по-малко за някой отказатся от нейната лична охрана.

Пък и какво право имах да недоволствам? Нали аз самата едва не целунах Николай? Може би още не беше късно да го открия и да го накарам да ме целуне, независимо за кого си мисля през това време. Изхвръкнах от конюшните и се озовах в здрача на белите нощи. Въздухът беше топъл и гъст. Имах чувството, че едва дишам. Свърнах настрани от ярко осветената алея, минах покрай оградената ливада с конете и забързах да се скрия в близката брезова горичка.

Някой ме дръпна за ръката.

– Алина – чух гласа на Мал.

Отскубнах се и още повече ускорих крачка; вече почти тичах.

– Алина, спри – извика той и с лекота се изравни с мен, въпреки раните от битката.

Не му обърнах внимание и се втурнах между дърветата. Вече надушвах миризмата от термалните извори, които подхранваха купалото ; острия аромат на килима от брезови листа под краката си. Гърлото ми гореше. Сега исках само да ме оставят на мира, за да се наплача на воля, или да повърна, а може би и двете.

– По дяволите, Алина, ще спреш ли най-накрая?

Не можех да дам воля на мъката си, затова отприщих гнева си.

– Ти си капитан на личната ми охрана – креснах, продължавайки да вървя слепешката през дърветата. – Затова не ти е позволено да участваш в публични сбивания като някой обикновен поданик.

Мал най-после докопа ръката ми и ме дръпна да се обърна.

– Аз съм обикновен поданик – изръмжа, – а не някой от твоите пилигрими, от безценните ти Гриша или от разглезените кучета пазачи, които по цели нощи клечат пред твоята врата само защото, не щеш ли, може да ти потрябват.

– Естествено, че не си нито един от тях – кипнах. – Нали имаш много по-важни задължения – като да се напиваш и да завираш езика си в гърлото на Зоя.

– Е, тя поне не се вдървява, когато я докосна – изсъска той. – Нали не ме желаеш? Тогава защо те е грижа кой ме иска?

– Не ме е грижа – отвърнах, но думите ми излязоха като ридание.

Мал ме пусна толкова рязко, че едва не паднах по гръб. После отстъпи назад, заровил ръце в косата си. Движението го накара да изкриви лице. Пръстите му заопипваха ребрата си. Щеше ми се да му се разкрещя, да повикам Лечител. Исках да стоваря юмрук върху счупеното, за да го заболи още повече.

– Вси светии! – изруга той. – Ще ми се да не бяхме стъпвали тук.

– Тогава да се махнем! – извиках диво. Знаех, че в думите ми няма капка разум, но това вече не ме интересуваше. – Нека избягаме още тази нощ, нека забравим за всичко в този дворец.

Той горчиво се изсмя, почти излая.

– Имаш ли представа колко силно желая това? Само за да съм с теб, без да ни разделят стени, рангове или нещо друго. За да сме отново съвсем обикновени един с друг. – Той поклати глава. – Но ти няма да го направиш,

Алина.

– Напротив – отвърнах, а сълзите ми струяха по бузите.

– Няма смисъл сама себе си да залъгваш. Та ти с толкова труд извоюва да се върнеш отново тук.

– Не зная как мога да променя това – казах отчаяно.

– Не можеш да го промениш! – кресна той. – Такава е съдбата ти. Идвало ли ти е наум, че може да си предопределена за царица, а на мен да ми е писано цял живот да си остана никой?

– Това не е вярно.

Той гордо пристъпи към мен, клоните на дърветата хвърляха странни сенки върху лицето му в здрача.

– Аз вече не съм войник – каза. – Не съм и царски син. И съм сигурен, че никога няма да бъда светец. Тогава какво съм аз, Алина?

– Аз...

– Какво съм аз? – прошепна той.

Стоеше съвсем близо до мен. Познатият му аромат, неговото ухание на зелена поляна, сега беше притъпено от острия мирис на пот и кръв.

– Твой охранител ли съм? – попита.

Прокара бавно длан по ръката ми, от рамото до върховете на пръстите.