Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Опитах да се съсредоточа, но след известно време осъзнах, че препрочитам отново и отново един и същи пасаж. В главата ми беше мътно от шампанското, а краката ми още бяха ледени от кисненето в езерото. Мал сигурно вече се беше върнал след играта на карти. Ако сега почуках на вратата му и той отговореше, какво щях да му кажа?

Запратих книгата настрана. Не знаех какво да кажа на Мал. И това не беше от вчера. Може би ще е най-добре да започна направо с истината – че съм отчаяна, объркана и изглежда губя разсъдъка си; че на моменти се плаша от себе си и че той толкова ми липсва, та чак ме боли. Трябваше час по-скоро да разреша раздора между нас, иначе щеше да стане необратимо. Независимо какво щеше да си помисли за мен след това, по-зле от това нямаше как да стане. Не бих понесла да ме отхвърли още веднъж, но не бих изтърпяла и мисълта, че дори не съм опитала да оправя нещата.

Надникнах в приемната.

– Мал тук ли е? – попитах Тамар.

Тя поклати глава.

Преглътнах гордостта си и продължих.

– Знаеш ли къде е отишъл?

Тамар въздъхна.

– Обуй се, ще те заведа при него.

– А той къде е?

– В конюшните.

Свих вежди и за кратко се подвоумих. После обаче набързо се обух и последвах Тамар навън от Малкия дворец и напряко през поляните.

– Сигурна ли си, че искаш да го видиш? – попита Тамар.

Нищо не отговорих. Отсега знаех, че каквото и да ми покаже, то никак няма да ми се хареса. Но вече не можех да се върна обратно в стаята и да се скрия под завивките.

Заспускахме се по полегатия склон към купалото . В оградената ливада до конюшнята цвилеха коне. В конюшните беше тъмно, но залата за военна подготовка беше ярко осветена. Дочух викове.

Най-голямото помещение за тренировка не беше нещо повече от хамбар с мръсен под и покрити с всякакъв вид оръжия стени. Тук Боткин обикновено раздаваше наказания на провинилите се ученици Гриша и провеждаше часовете по физическа и бойна подготовка. Сега обаче помещението беше пълно с народ, главно солдати и неколцина Гриша, мяркаха се даже хора от прислугата. Всички крещяха и надаваха възбудени възгласи, блъскаха се и си проправяха път напред, за да видят по-добре какво става в центъра на залата.

Двете с Тамар също се промъкнахме напред през гъсто скупчените тела, без някой да ни обърне внимание. Пътьом мярнах двама от царските следотърсачи, неколцина от полка на Николай, група Корпоралки и Зоя, която пищеше и пляскаше с ръце наравно с останалите.

Почти бях стигнала първите редици, когато зърнах един от Вихротворците, гол до кръста и с вдигнати юмруци, също да си проправя път през кръга, образуван от зяпачите. Ескил, спомних си – един от гришаните, присъединили се към Фьодор. Той беше от Фйерда и това му личеше – сини очи, платиненоруса коса, достатъчно висок и широкоплещест, че да закрие цялата гледка пред мен.

„Още не е късно – помислих си. – Все още може да си тръгнеш и да се престориш, че никога не си била тук.“

Стоях като вкопана в земята. Вече знаех какво ще видя, но въпреки това останах потресена, когато Ескил се дръпна и погледът ми попадна върху Мал.

И той като Вихротвореца беше гол до кръста, а по мускулестия му торс се стичаха кал и пот. Върху кокалчетата на пръстите му личаха синини. От раната под окото се стичаше струйка кръв, но, изглежда, той изобщо не я усещаше.

Вихротворецът връхлетя. Мал блокира първия удар, но вторият попадна точно под бъбреците му. Той изгрухтя, замахна с лакът и го заби в челюстта на Вихротвореца.

Вихротворецът отскочи извън обсега на Мал и направи дъговиден замах с ръка. С ужас осъзнах, че призовава. Въздушният вихър разроши косата ми и в следващия момент Мал беше пометен от вятъра на Етералки. Ескил изстреля напред и другата си ръка и тялото на Мал подхвръкна нагоре, удряйки се тежко в тавана на хамбара. Остана да виси там известно време, прикован към гредите от гришанската сила. После Ескил го остави да падне. Той се стовари на мръсния под със съкрушителна сила.

Изпищях, но писъкът ми беше погълнат от рева на тълпата. Един от Корпоралки окуражаваше с викове Ескил, друг подканяше Мал да стане. Понечих да си проправя път напред; светлината вече струеше от дланите ми. Тамар ме хвана за ръкава.

– Той не желае помощта ти – каза.

– Не ме е грижа – изкрещях. – Това не е честен бой. Така не е разрешено! – На Гриша беше забранено да използват силата си в залите за тренировка.

– Правилата на Боткин не важат след залез слънце. Мал е дошъл да се бие, а не да взема урок.