Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Сърцето леко ме прободе. В детството с какви ли имена не ме наричаха, но нямаше кой да се застъпи за мен.

– На мен пък помиярите ми харесват – казах. – Имат сладки клепнали уши.

– Моите уши са много царствени.

Прокарах пръст по една от хлъзгавите дъски на кея.

– Затова ли толкова дълго стоя далече от двореца? И затова ли стана Щормхунд?

– Не зная дали причината е само една. Май открай време тук се чувствам чужд. Затова реших да потърся моето място по света.

– И аз досега не съм открила място, където да се почувствам своя – признах. – „Освен когато съм с Мал.“ Прогоних тази мисъл. После се намръщих. – Знаеш ли кое най-много мразя в теб?

Той примигна стъписан.

– Не.

– Винаги намираш точните думи.

– И ме мразиш заради това?

– Виждала съм те как се променяш като хамелеон, Николай. Винаги си такъв, какъвто иска да те види човекът насреща. Възможно е наистина да се чувстваш чужд в двореца. Аз обаче не мога да се отърва от мисълта, че го каза, за да се харесаш още повече на бедното самотно сираче.

– Значи ти все пак ме харесваш?

Подбелих очи.

– Да, в случаите, когато не ми се иска да те удуша.

– Е, и това е някакво начало.

– Не, изобщо не е начало.

Той се обърна към мен. В полумрака лешниковите му очи приличаха на късчета кехлибар.

– Аз съм капер, Алина – тихо каза, – и вземам всичко, което ми се изпречи.

Внезапно почувствах допира на рамото му върху своето, притискането на бедрото му в крака ми. Въздухът беше топъл и ухаеше сладко, наситен с ароматите на лятото и дъх на изгоряло дърво.

– Искам да те целуна – каза той.

– Нали вече ме целуна – отвърнах с нервен смях.

Устните му потрепнаха в усмивка.

– Искам пак да те целуна – поправи се.

– О! – произнесох само с дъх. Устните му бяха на сантиметри от моите.

Сърцето ми изплашено препусна в галоп. „Това е Николай – напомних си. – Всичко негово действие е предварително пресметнато.“ Освен това не бях сигурна дали изобщо искам да ме целуне. Но гордостта ми все още беше наранена от отказа на Мал. Пък и нали самият той призна, че е целувал много момичета!

– Искам да те целуна – продължи Николай. – Но няма да го направя. Не и докато не започнеш да мислиш само за мен, вместо да се опитваш него да забравиш.

Дръпнах се рязко назад и непохватно се надигнах, пламнала от смущение.

– Алина...

– Е, сега поне съм сигурна, че невинаги намираш точните думи – избъбрих.

После грабнах обувките си и хукнах по кея.

ГЛАВА 20

ГЛЕДАХ ДА СТОЯ НАСТРАНА от огньовете на Гриша, докато крачех по брега на езерото. Не исках нито да виждам някого, нито да приказвам с когото и да било.

Какво очаквах от Николай? Развлечение? Флирт? Нещо, което да премахне болката в сърцето ми? Може би просто търсех дори незначителен повод да се върна при Мал. Или така отчаяно се нуждаех от близост, че бих приела дори лицемерната целувка на някакъв неблагонадежден царски син.

Мисълта за утрешната празнична вечеря по случай рождения му ден ме ужасяваше. Дали пък да не си измисля някакво правдоподобно извинение, за да не присъствам, чудех се на път през парка. Можех, например, да изпратя по куриер до Великия дворец любезно писмо, запечатано с восък и подпечатано с официалния щемпел на Призоваващата слънцето.

До Техни Височайши Царски Величества, царя и царицата на Равка:

Със скръб в сърцето изказвам своето огромно съжаление, че ми е невъзможно да присъствам на тържественото честване по случай рождения ден на царския син Николай Ланцов, велик княз на Удова.

Възникнаха неблагополучни обстоятелства, а именно че моят най-добър приятел, изглежда, не може да търпи присъствието ми и вашият син не ме целуна, а на мен ми се искаше. Или пък не ми се искаше. С две думи казано – още не знам какво искам, но има голяма вероятност, ако бъда принудена да присъствам до края на тъпата вечеря по случай рождения ден, накрая да зароня сълзи над тортата.

Моите сърдечни благопожелания за това най-щастливо от всички събития

Алина Старков, Кретен

Заварих Тамар да чете в приемната на Тъмнейший. Като влязох, тя вдигна поглед от страницата, но явно настроението ми е било изписано на лицето, защото не каза и дума.

Знаех, че едва ли ще заспя, затова седнах в леглото с една от книгите от библиотеката – стар пътеводител, в който бяха описани най-прочутите забележителности на Равка. Таях смътна надежда, че в него може би се споменава за каменната арка.