Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Но тя не ме гледаше в лицето, а беше впила очи в гърлото ми. Ръката ми се стрелна натам, но вече беше твърде късно. Шалът висеше смъкнат надолу.

– Санкта! – изохка жената. – Санкта! – Падна на колене и сграбчи ръката ми, после я притисна о сбръчканата си буза. – Санкта Алина!

Внезапно се озовах сред безчет протегнати ръце. Те се вкопчваха в ръкавите ми, в полите на палтото.

– Моля ви – заповтарях, опитвайки да се освободя от тях.

Санкта Алина . Промърморено, прошепнато, изплакано, изкрещяно. Името звучеше чуждо в ушите ми, произнасяно като молитва, като някакво неразбираемо заклинание, което трябваше да задържи мрака надалече.

Всички се тълпяха около мен, все по-близо и по-близо; бутаха се да ме докоснат, посягаха към косата ми, към кожата. Чух как нещо се разпра и си дадох сметка, че е палтото ми.

Санкта. Санкта Алина.

Телата на хората все по-плътно ме притискаха. Те се блъскаха и се ръгаха, крещяха един на друг; всеки искаше да се добере колкото може по-близо.

Усетих как краката ми се отделят от земята. Изкрещях, когато някой изтръгна кичур от главата ми. Те бяха готови всеки момент да ме разкъсат на парчета.

„Остави ги, нека го направят“, помислих в пристъп на внезапно просветление. Така всичко щеше да приключи много просто. И повече никакви страхове, никакви отговорности, никакви кошмари с разцепени пясъчни салове и деца, погълнати от Долината; никакви видения. Така щях да се освободя и от нашийника, и от оковата, и от смазващата надежда, която те носеха. „Остави ги, нека го направят.“

Затворих очи. Това щеше да е краят ми. После можеха да ми отредят една страница в Жития санктя и да ми сложат златен ореол. Алина с разбитото сърце, Алина Хубавата, Алина Безумната, Дъщерята на Два Столба, една сутрин разкъсана на парчета в сянката на градските стени. Щяха да продават костите ми по сергиите край пътя.

Някой изпищя. Чух сърдит крясък. Нечии огромни ръце ме сграбчиха и ме вдигнаха във въздуха.

Отворих очи и видях мрачното лице на Толя. Държеше ме в ръце. Зад него стоеше Тамар и бавно описваше кръг около нас, обърнала длани нагоре.

– Отстъпете назад – нареди заплашително на тълпата тя. Забелязах как някои от пилигримите започват да примигнат сънливо, други просто седнаха на земята. Тя забавяше пулса им, опитвайки се да ги усмири, но те бяха прекалено много дори за нейните способности. Някакъв мъж се стрелна напред. Тамар веднага измъкна брадвичките. Мъжът измуча и върху ръката му разцъфна кървава резка.

– Ела още по-близо и ще останеш съвсем без ръка – озъби се Тамар.

Пилигримите наоколо загледаха диво.

– Позволете ми да му помогна – запротестирах.

Толя изобщо не ми обърна внимание, а продължи да си проправя път през множеството; Тамар кръжеше около него, святкаше с остриетата и разчистваше пътеката пред нас. Пилигримите стенеха и виеха с протегнати към мен ръце.

– Сега! – каза Толя. А после още по-високо: – Сега!

След това се втурна напред. Главата ми се блъскаше безсилно в гърдите му, докато той препускаше към закрилата на градските стени. Тамар ни следваше по петите. Стражите вече бяха забелязали надигащото се вълнение в стана на пилигримите и започваха да затварят портите.

Толя продължи да си проправя път, разбутвайки хората наоколо, докато накрая прелетя през стесняващия се отвор между двете железни крила на портата. Тамар се промъкна веднага след нас, секунда преди да се захлопнат.

Долових глухите удари на тела о метала от другата страна на портата, драскане на нокти, жадно извисени гласове. Продължавах да чувам името си.

Санкта Алина .

– Какво беше намислила, дявол да те вземе! – изрева насреща ми Толя, щом седнахме да си поемем дъх.

– За това ще говорим по-късно – рязко го прекъсна Тамар.

Градските стражи бяха впили очи в мен.

– Махайте се от тук! – изрева гневно един от тях. – Ще извадим късмет, ако това не прерасне в истински бунт.

Близнаците бяха довели и коне. Тамар дръпна одеяло от една сергия и го метна на раменете ми. Увих го плътно около врата си, за да скрия нашийника. После тя се качи на седлото, а Толя ме метна безцеремонно зад нея.

По целия път към двореца яздехме в напрегнато мълчание. Мълвата за вълненията извън градските стени още не беше стигнала до тук и тримата бяхме сподирени само от няколко любопитни погледи.

Близнаците не обелваха дума, но и без това можех да се досетя, че са ми бесни. И имаха право – бях постъпила като кръгъл идиот; сега оставаше само да се надявам, че стражите при портите ще въдворят ред, без да се стига до насилие.