Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

После се разположи и опъна дългите си крака напред. Толя и Тамар вече стояха на пост пред вратата, но аз ги помолих да се присъединят към нас.

Когато всички се събраха около масата, заговорих.

– Тази сутрин бях при пилигримите.

Николай рязко вдигна глава. От безгрижния царски син не остана и следа.

– Сигурно не те чух добре – каза.

– Нищо ми няма.

– Едва не я убиха – обади се Тамар.

– Но съм още жива – добавих.

– Съвсем ли си изгуби ума? – възкликна Николай. – Тия са фанатици! – Той се обърна към Тамар. – Как го допуснахте?

– Не съм го допуснала.

– Само не ми казвай, че си излязла сама – обърна се той към мен.

– Не бях сама.

– Сама е тръгнала.

– Млъкни, Тамар. Вече ти казах, Николай, добре съм.

– Само защото дойдохме навреме – вметна Тамар.

– Как стигнахте дотам? – тихо попита Мал. – Как успяхте да я откриете?

Лицето на Толя притъмня и той стовари огромните си юмруци върху масата.

– Не ние трябваше да я открием, ти беше на пост – каза.

– Остави това сега, Толя – прекъснах го остро. – Мал не си беше на мястото, а и аз постъпих глупаво.

После си поех дълбоко въздух. Мал седеше покрусен. Толя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще разбие на трески мебелите в стаята.

Изражението на Тамар беше каменно, а Николай кипеше от гняв – не го бях виждала такъв досега. Но поне имах пълното им внимание.

Побутнах атласа към средата на масата.

– Понякога пилигримите ме наричат Дъщерята на Два Столба – продължих.

– Двете мелници ли? – уточни Николай.

– Това е долина, кръстена на руините в единия ù край. – Отворих атласа на отбелязаната предварително страница. Там имаше подробна карта на югозападната граница. – Двамата с Мал сме родом някъде от тези места – продължих, прокарвайки пръст в самия край на картата. – Тук по цялата ù дължина има малки поселища.

Обърнах на страницата с рисунка на пътя, който водеше към долината.

Около него беше осеяно с градчета. В другия му край се виждаше тънко скално вретено.

– Това не прилича много на мелница – измърмори Толя.

– Именно – потвърдих. – Тия руини са от дълбока древност. Никой не знае откога стоят там и какво са представлявали навремето. Долината е кръстена Двете мелници, но нищо чудно това да са били стражевите кули на някоя градска порта, или акведукт. – Извих пръст и го поставих над двете стърчащи каменни вретена. – А може би арка.

В стаята изведнъж се възцари мълчание. С арката на преден план и силуетът на планинската верига в далечината, пейзажът приличаше досущ на този от рисунката на Свети Илия в Жития санктя . Липсваше само жар-птицата.

Николай придърпа атласа към себе си.

– Не допускаш ли, че виждаме не действителното, а желаното?

– Възможно е – признах. – Но ми е трудно да повярвам, че е просто съвпадение.

– Ще пратя съгледвачи – предложи той.

– Не – отвърнах. – Искам лично да отида.

– Заминеш ли сега, всичко, което постигна с Втора армия, ще отиде по дяволите. Аз ще ида. Щом Василий може да офейка по никое време на панаира в Карйева да купува понита, едва ли някой ще има против да си позволя кратка ловна експедиция.

Поклатих глава.

– Аз лично трябва да убия жар-птицата.

– Но ние дори не сме сигурни, че е там.

– Защо изобщо го обсъждаме? – обади се Мал. – На всички е ясно, че аз ще замина.

Тамар и Толя се спогледаха тревожно.

Николай се прокашля.

– С цялото ми уважение, Оретцев, но не изглеждаш в добра форма.

– Много съм си добре.

– Оглеждал ли си се в огледало напоследък?

– Ти го правиш и за двама ни – изстреля в отговор Мал. После прокара ръка по лицето си; не го бях виждала толкова изтощен. – Доста съм уморен, пък ме гони и махмурлук, за да споря с вас. Аз обаче съм единственият, който може да открие жар-птицата. Затова аз ще замина.

– Тръгвам с теб – казах.

– Не – възпротиви се той с неочаквана решителност. – Аз ще я намеря и ще я заловя. После ще ти я донеса. Ти оставаш.

– Твърде рисковано е – казах. – Дори да успееш да я хванеш, как ще я опазиш дотук?

– Накарай някой от твоите Фабрикатори да ми пригоди нещо – отвърна той.

– Така ще е най-добре за всички. Ти получаваш жар-птица, а аз се отървавам от това проклето място.

– Невъзможно е да пътуваш съвсем сам. Ти...

– Тогава ми дай Толя и Тамар. Така хем ще се придвижим по-бързо, хем по-малко ще привличаме внимание. – Мал бутна стола си назад и се изправи. – Ти реши за останалото и нареди да подготвят каквото е нужно. – Не ме погледна, дори когато каза: – Само ме предупреди, когато мога да тръгна.