Лий Бардуго - Престол и щурм Кн.2 от поредицата Гриша

Въпреки паниката и разкаянието, една мисъл се загнезди в ума ми. Повтарях си, че това са пълни безсмислици и напразни надежди, но въпреки това тя не ми излизаше от главата.

Щом стигнахме Малкия дворец, близнаците настояха да ме съпроводят право до покоите на Тъмнейший, но аз отказах.

– Вече съм в безопасност – казах. – Сега трябва да свърша нещо.

Двамата ме последваха мълчаливо в библиотеката.

Не ми отне много време да открия каквото търсех. Нали все пак си бях изкарвала хляба с рисуване на карти. Пъхнах книгата под мишница и се върнах в покоите си, съпроводена от своите навъсени охранители.

За моя огромна изненада Мал чакаше в приемната. Седеше на масата и пиеше чай.

– Къде бе... – започна той, но Толя го вдигна от стола и го запокити в стената още преди да съм мигнала.

– Ами ти къде беше? – изръмжа той в лицето му.

– Толя! – извиках изплашено. Опитах да откопча ръката му от гърлото на Мал, но все едно се опитвах да превия стоманен прът. Обърнах се към Тамар за помощ, но тя стоеше настрана със скръстени ръце и изглеждаше не по-малко ядосана от брат си.

Мал взе да се дави. Не беше се преобличал от предната вечер. Брадата му беше набола, а миризмата на кръв и квас го обгръщаше като мръсна дреха.

– В името на всички светии, Толя, свали го на земята!

До едно време Толя изглеждаше решен да изцеди и последния дъх от Мал; после бавно отпусна пръсти и Мал се свлече покрай стената, давейки се за въздух.

– Нали ти беше на смяна?! – изръмжа Толя и тикна пръст в гърдите на Мал.

– Ти трябваше да си с нея!

– Съжалявам – продрано каза Мал, разтривайки гърлото си. – Сигурно съм

заспал, бях точно...

– Точно на дъното на бутилката – кипна Толя. – От тук те подушвам.

– Съжалявам – окаяно повтори Мал.

– Съжаляваш значи?! – Толя сви юмруци. – Трябваше да те разчекна.

– Това може да го направиш и по-късно – намесих се. – Сега обаче искам да откриеш Николай и да го доведеш при мен в оръжейната зала. Отивам да се преоблека.

Влязох в спалнята и затворих вратата, опитвайки да дойда на себе си. През краткото време от разпукването на зората досега едва не загинах и най-вероятно станах причина за бъдещи размирици. Оставаше ми само да подпаля някой пожар преди закуска.

Измих си лицето и облякох кафтана, после забързах към оръжейната зала. Мал вече чакаше прегърбен на стола, макар да не го бях канила. Дрехите си беше сменил, но все още беше разчорлен и с кръвясали очи. По лицето му вече личаха пресните отоци и синини от боя предишната вечер. Погледна ме бегло като влязох, но нищо не каза. Дали някога ще мога да стоя пред него, без да ме прорязва болка?

Оставих атласа върху дългата маса и приближих древната карта, която покриваше цяла една стена. От всички карти в оръжейната тази беше най-старата и най-красивата. Прокарах пръсти по издигнатите хребети на Сикурзой – планината, по която минаваше най-южната част от границата ни с Шу – и ги проследих чак до западното подножие. Долината Два Столба беше твърде малка, за да я има на тази карта.

– Спомняш ли си нещо отпреди Керамзин? – попитах Мал, без да го поглеждам.

Мал не беше много по-голям от мен, когато пристигна в сиропиталището. Още помнех деня, в който го доведоха. Дочух, че идва още едно бежанско дете и се надявах да е момиче, за да си играя с него. Вместо това заварих дундесто момче със сини очи, решено да прави всичко напук.

– Не. – Гласът му още звучеше прегракнало от душенето на Толя.

– Съвсем нищо ли?

– Понякога сънувам жена с дълга златиста коса, сплетена на плитка. Тя я размахва пред мен като на игра.

– Майка ти ли?

– Майка, леля, съседка – откъде да знам! Алина, за това, което стана...

– Нещо друго?

Той дълго мисли, после въздъхна.

– Всеки път, щом усетя мириса на женско биле, си спомням как седя на чардака, а пред мен има червен лакиран стол с рисунки по него. Само това.

Всичко останало е... – Той млъкна насред думата и сви рамене.

Нямаше нужда да обяснява повече. Спомените бяха привилегия, достъпна за другите деца, но не и за сираците в Керамзин. „Благодари за милостта. Благодари.“

– Алина – пак подхвана Мал, – онова, което каза за Тъмнейший...

В този момент обаче влезе Николай. Въпреки ранния час, той както обикновено изглеждаше царствено от главата до петите. Русата му коса сияеше, ботушите светеха излъскани до блясък. Той впери поглед в синините и наболата брада на Мал и вдигна учудено вежди.

– Някой няма ли да поръча чай?