Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Той ме побутна с рамо.

– Добре разбра какво искам да кажа.

– Определено – отговорих. Но не беше така. Не съвсем.

Седяхме мълчаливо и наблюдавахме как дъхът ни става на пара в студения въздух.

Мал заби поглед в носовете на ботушите си.

– Май и на мен ми е свито под лъжичката.

Сръгах го в ребрата с лакът и казах с привидна самоувереност:

– След като успяхме да се справим с Ана Куя, няколко волкри изобщо няма да ни се опрат.

– Защо ли се сещам, че когато за последно се опълчихме на Ана Куя, теб здравата те нашамаросаха и ни пратиха в конюшните да ринем тор.

Сбърчих нос.

– Опитвам се да вдъхна кураж и на двамата. Поне можеше да се престориш, че съм била убедителна.

– Знаеш ли кое е най-странното? – продължи той. – Тя понякога ми липсва.

Постарах се, доколкото мога да скрия стъписването си. Над десет години от живота ни преминаха в Керамзин, но досега мислех, че Мал се опитва да заличи всеки спомен от онова време, даже мен. Там той беше един от многото бегълци, поредното сираче, принудено да благодари за всяка хапка и за всеки чифт износени ботуши. В армията обаче си извоюва собствено място и не искаше никой да разбере, че навремето е бил отхвърлено от всички малко момче.

– На мен също – признах. – Може да ù пишем.

– Може – отговори той.

После внезапно посегна и взе ръката ми. Опитах се да не обръщам внимание на лекия трепет, който премина по тялото ми.

– Утре по същото време ще седим на пристанището на Ос Кърво, ще гледаме океана и ще пием квас.

Погледнах бегло Дубров, който се клатушкаше неудържимо, и се усмихнах.

– Това включва ли и Дубров?

– Само ти и аз – отвърна Мал.

– Сериозно?

– Винаги сме били само ти и аз, Алина.

За миг това ми се стори самата истина. Светът се сви до ороненото стъпало под нас, до този кръг от светлина и ние двамата в заобикалящия ни мрак.

– Хайде! – изрева откъм пътеката Михайло.

Мал се сепна като човек, когото току-що са разбудили. Стисна ръката ми за последно, след това я пусна.

– Трябва да вървя – каза, надянал пак безочливата си усмивка. – Опитай се да поспиш.

После хвърковато се спусна по стълбите и затича да настигне другарите си.

– Пожелай ми късмет! – провикна се през рамо.

– Късмет – откликнах, без да мисля, и тутакси ми се прищя да се сритам отзад. „Късмет?! Дано си прекараш хубаво, Мал. Надявам се да срещнеш някоя красавица от Гриша, да се влюбиш до полуда в нея и двамата да си народите цял куп чудесни и отвратително надарени дечица.“

Седях окаменяла на стъпалата и ги изпращах с поглед, докато не се изгубиха по пътеката; все още усещах топлата длан на Мал в шепата си.

„Какво пък – казах си и се надигнах. – Нищо чудно да се провали в някой ров, преди да е стигнал.“

Върнах се обратно в казармата, затворих плътно вратата след себе си и с признателност се шмугнах под одеялото.

Дали оная гришанка с буйната коса щеше да се измъкне тайно от шатрата, за да се срещне с Мал? Пропъдих тази мисъл. Нито ми беше работа, нито пък исках да знам. Мал никога не ме бе гледал така, както беше погледнал непознатото момиче в каретата или както гледаше Руби. Нямаше и да дочакам да го направи. Но за мен много по-важно бе, че сме още приятели.

„Ама колко дълго ще трае това?“ – обади се заядлив глас в главата ми.

Алексей имаше право: сега всичко бе различно. Мал се беше променил за добро. Той вече беше по-красив, по-смел, по-наперен. А аз станах... по-висока. Въздъхнах и се обърнах на хълбок. Щеше ми се да вярвам, че двамата с Мал винаги ще останем приятели. Но рано или късно трябваше да приема, че сме поели по различни пътища. Лежах в тъмното, чаках съня най-после да дойде и се питах дали тези пътища няма още повече да ни откъснат един от друг.

Дали щеше да настъпи ден, когато ще сме далечни и непознати.

ГЛАВА 2

ЦЯЛАТА СУТРИН МИ МИНА като в мъгла: закуската, отскачането до Палатката с книжата за допълнителни хартия и мастило, после суетнята на сухите докове. Стоях заедно с останалите топографи и чаках да дойде нашият ред за качване в малката флотилия пясъчни салове. Зад гърбовете ни Крибирск постепенно се пробуждаше и се залавяше с обичайните си дела.

Отпред лежеше необикновената, подвижна и променлива тъма на Долината. Животните бяха твърде шумни и плашливи, за да се пътува с тях през Безморието, затова прекосяването ставаше с пясъчни салове: плитки корита с огромни платна, благодарение на които те се плъзгаха почти безшумно по мъртвите сиви пясъци. Сега саловете бяха натоварени със зърно, дървен материал и суров памук, но на връщане щяха да возят захар, пушки и всякакви други стоки, които се доставят в пристанищата на Западна Равка.