Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Присвих очи, докато привикна с внезапната ярка светлина. После в заревото на обстрела ги видях. Волкрите би трябвало да се придвижват на малки ята, но сега бяха... не десетки, а стотици: кръжаха и пикираха из въздуха около саловете. Видът им се оказа още по-ужасяващ от рисунките в книгите, които бях виждала; те бяха по-смразяващи от кое да е въображаемо чудовище, родено от фантазията. Затрещяха изстрели. Полетя дъжд от стрели и писъците на волкрите, пронизителни и страховити, разцепиха въздуха.

После нападнаха. Чух остър писък и ужасена видях как един от войниците се откъсна от земята; той риташе и се съпротивляваше, но беше отнесен във въздуха. Двамата с Алексей се сгушихме един в друг и приклекнахме ниско зад парапета; бяхме се вкопчили в дръжките на неблагонадеждните си ножове и шепнехме молитви, докато светът наоколо се превръщаше в кошмар. Чуваха се викове и писъци. Всички – до последния войник – бяха въвлечени в неравната схватка с масивните гърчещи се тела на крилатите зверове, а противоестественият мрак на Долината се цепеше от залповете на златния огън на Гриша.

Въздухът около мен се раздра от нечий вой. Изхълцах, когато ръката на Алексей се изтръгна от моята. В заревото на един от залповете го зърнах вкопчен в парапета с една ръка. Видях разчекнатата му от писъка уста, изхвръкналите от ужас очи и чудовищното създание, което го държеше в лъскавите си сиви ръце; замахът на крилете му раздра въздуха, докато го отнасяше; дебелите нокти се бяха впили дълбоко в гърба му, вече почервенял от кръвта. Пръстите на Алексей изпуснаха парапета. Хвърлих се напред и се вкопчих в ръката му.

– Дръж се! – изкрещях.

Огънят наоколо утихна и в падналия мрак усетих как пръстите на Алексей се изплъзват от дланта ми.

– Алексей! – извиках.

Писъците му постепенно потънаха в шума от битката, докато волкрата го отнасяше в мрака. Нов огнен залп озари небето, но него вече го нямаше.

– Алексей! – нададох вой, надвесена през парапета. – Алексей!

Вместо отговор се разнесе удар на криле – друга волкра връхлиташе над мен. Извих се силно назад и едва избегнах грабливите ù нокти, протегнала с треперещи ръце ножа пред себе си. Волкрата атакува, заревото на огъня мътно се отрази в млечните ù слепи очи; разчекнатата ù уста разкриваше няколко реда остри като бръснач закривени зъби. С крайчеца на окото си видях лумването на барут, чух изстрел от пушка и волкрата залитна с рев на болка и ярост.

– Бягай! – Това беше Мал с пушка в ръка и набраздено от кървави вади лице. Сграбчи ръката ми и ме помъкна след себе си.

Волкрата продължи да ни преследва, забивайки нокти в дървената палуба. Едното ù крило висеше под неестествен ъгъл. Мал се опита да презареди, възползвайки се от заревото на залповете, но волкрата беше прекалено бърза. Тя ни връхлетя, закривените ù пръсти се протегнаха и ноктите ù на хищна птица раздраха гърдите на Мал. Той изкрещя от болка.

Сграбчих счупеното крило на волкрата и забих ножа си между плешките ù. Мускулестата ù плът беше слузеста под пръстите ми. Тя нададе пронизителен писък и се отърси от мен; отхвръкнах назад, падайки тежко върху палубата. Нахвърли ми се, заслепена от ярост, и огромната ù челюст хлопна.

Проехтя нов изстрел. Волкрата залитна и се строполи в гротескна купчина; от устата ù рукна черна кръв. В мътния светлик видях как Мал отпуска пушката. Раздраната му риза беше потъмняла от кръв. Пушката се изплъзна от ръцете му, той се олюля и падна на колене. После рухна по очи на палубата.

– Мал! – За миг се озовах край него, ръцете ми притиснаха гърдите му в отчаян опит да спрат кръвта. – Мал! – изхълцах и сълзите рукнаха по бузите ми.

Въздухът се сгъсти от миризмата на пушек и кръв. Навсякъде около нас трещяха изстрели, ридаеха хора... и се чуваше гнусният звук на предъвкващи челюсти. Огнените залпове на Гриша ставаха все по-слаби и откъслечни, но най-лошото бе, че салът стоеше на място. „Край, това беше“ – помислих си отчаяно. Надвесих се над Мал, притискайки с длани раните му. Дишаше трудно.

– Идват – изохка.

Вдигнах очи, в заревото на замиращия и бледнеещ огън на Гриша различих две волкри, които ни връхлитаха.

Превих се над Мал, закривайки тялото му със своето. Знаех, че е безполезно, но само това можех да направя. Долових зловонния дъх на волкрите и усетих как въздухът се сгъстява от ударите на техните криле.

Притиснах чело о Мал и го чух да шепти: „Ще те чакам на нашата ливадка“.

От ярост, от чувство за безнадеждност, заради неизбежността на собствената ми смърт нещо в мен се пречупи. Усещах кръвта на Мал под дланите си, виждах болката, изписана на любимото лице. Една от волкрите нададе пронизителен победоносен писък, когато ноктите ù се впиха в рамото ми. Болката прониза тялото ми.