Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

От събралата се около мен в подножието на подиума тълпа се извиси звънлив смях. Познах красивото момиче в синьо – същото от каретата на Етералки, което така се захласна по Мал. Тя прошушна нещо на кестенявата си приятелка и двете пак се разсмяха. Страните ми пламнаха при мисълта как ли изглеждам в разпокъсания си дрипав шинел след пътуването из

Долината на смъртната сянка и схватката с рояк изгладнели волкри. Въпреки това вирнах глава и погледнах красавицата право в очите. „Смей се колкото щеш – помислих си мрачно. – Независимо какво си шушукате там, чувала съм и по-лошо.“

Тя издържа погледа ми за миг, после отклони очи. Позволих си да се насладя за кратко на тази победа, после гласът на полковник Раевски ме върна обратно към горчивата реалност и положението, в което се намирах.

– Доведете ги – нареди той. Обърнах се и видях друг конвой войници. Те въведоха група смазани и объркани хора в шатрата и ги подкараха по пътеката. Сред тях различих войника, който стоеше до мен при нападението на волкрите, както и старшия картограф – неизменно спретнатият му мундир сега беше разкъсан и мръсен, а лицето – уплашено. Потресът ми се усили, когато осъзнах, че това са оцелелите от сала, на който бях и аз. Доведени бяха пред Тъмнейший като свидетели. Какво ли се бе случило в Долината?

Какво ли съм сторила според тях?

Дъхът ми секна, когато разпознах сред тях и следотърсачите. Първо съгледах Михайло, неговата чорлава рижа коса стърчеше над останалите, обрамчила дебелия му врат; облегнат на него, целият в превръзки, направени от разкъсаната му риза, вървеше мъртвешки бледият и страшно изтощен Мал. Коленете ми омекнаха, притиснах длан към устните си, за да заглуша своя вопъл.

Мал беше жив. Искаше ми се да разбутам тълпата и да го прегърна, но можех единствено да стоя като вкопана в земята, усещайки как облекчението се разлива по тялото ми. Каквото и да се случеше от тук нататък, с нас двамата всичко щеше да бъде наред. Ние оцеляхме в Долината, щяхме да преживеем и това безумие.

Обърнах поглед към подиума и въодушевлението ми повехна попарено. Тъмнейший гледаше право в мен. Продължаваше да слуша полковник Раевски, позата му бе все така отпусната като допреди малко, но погледът му беше станал целеустремен и настоятелен. После пак насочи вниманието си към полковника и аз осъзнах, че сдържам дъха си.

Когато опърпаната група на оцелелите стигна подножието на подиума, полковник Раевски заповяда: „Докладвайте, капитане!“.

Капитанът застана мирно и започна с безизразен глас:

– Близо трийсет минути след началото на прехода бяхме атакувани от голямо ято волкри. Оказахме се притиснати от всички страни и претърпяхме тежки загуби. Сражавах се на десния борд, когато видях... – Поколеба се, а когато отново продължи да разказва, гласът му вече не беше толкова уверен.

– Не знам какво точно видях. Взрив от светлина. Ярка като пладне, че и по-силна. Все едно гледах право в слънцето.

В тълпата се надигна приглушен ропот. Оцелелите от сала кимаха в знак на съгласие; усетих, че аз също кимам. Нали и аз бях видяла избухването на светлината.

Войникът отново застана мирно.

– Волкрите се пръснаха и светлината изчезна. Наредих незабавно да се върнем при сухите докове.

– Ами момичето? – попита Тъмнейший.

Прониза ме студеното острие на страха, щом си дадох сметка, че говори за мен.

– Не видях момичето, господарю мой.

Тъмнейший повдигна вежди и се обърна към останалите оцелели.

– Някой видя ли какво точно се случи? – Гласът му беше студен, резервиран, почти безразличен.

Оцелелите взеха в един глас да обсъждат нещо полугласно. После старшият картограф бавно и плахо пристъпи напред. Изведнъж изпитах жал

към него. Никога не го бях виждала толкова разчорлен. Рядката му кафеникава коса стърчеше във всички посоки; пръстите му нервно пробягваха по съсипания мундир.

– Кажи какво си видял – нареди Раевски.

Картографът облиза устни.

– Ние... ние бяхме нападнати – започна боязливо той. – Битката кипеше навсякъде около нас. Такъв грохот. Толкова много кръв... Едно от момчетата, Алексей, беше отнесено. Това е ужасно, ужасно. – Ръцете му запърхаха като подплашени птици.

Свъсих вежди. Щом старшият картограф бе видял отвличането на Алексей, тогава защо не се бе опитал да помогне?

Възрастният мъж прочисти гърлото си.

– Те бяха навсякъде. Видях как една тръгна да я преследва...

– Кого? – попита Раевски.