Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Когато погледът на Алексей най-сетне се насити на гледката, двамата се отправихме обратно към нашия лагер. Той крачеше мълчаливо и от време на време пукаше кокалчетата на пръстите си. Знаех, че и двамата мислим за утрешното прекосяване. А ако се съди по унилото настроение в казармите, явно не бяхме само ние. Някои вече бяха в походните легла – спящи или опитващи се да заспят, – но други седяха скупчени около лампите и си приказваха с приглушени гласове. Неколцина се бяха вкопчили в иконите си и се молеха на светците.

Метнах походното одеяло върху тесния нар, събух ботушите и окачих шинела си близо до мен. После се мушнах под подплатените с пухкава кожа завивки и впих поглед в тавана, очаквайки идването на съня. Лежах така, докато не угаснаха и последните светлинки, а тихите разговори отстъпиха място на леко похъркване и шум от въртящи се тела.

Утре, ако всичко минеше по план, щяхме да стигнем невредими до Западна Равка и тогава за първи път щях да зърна Истинското море. Оттатък Мал и останалите следотърсачи щяха да ловуват червени вълци, морски лисици и други редки създания, които се срещат само на запад. Аз щях да остана с картографите от Ос Кърво, за да завърша обучението си и да помогна да се картографира всичко, което сме успели да видим в Долината. След това, разбира се, щеше да се наложи отново да прекося Долината, за да се прибера у дома. Но сега ми беше трудно да мисля толкова далече напред.

Все още лежах с ококорени очи, когато го чух. Тап-тап . Тишина. Тап . И после пак: тап-тап . Тишина. Тап .

– Какво става? – сънено промърмори Алексей от походното легло до мен.

– Нищо – прошушнах, докато се измъквах изпод завивките и пъхах крака в ботушите.

Грабнах пътьом шинела и крадешком тръгнах към вратата – гледах да изляза от спалното помещение колкото се може по-бързо. Щом отворих обаче, зад мен се чу кискане и някакъв женски глас се обади от тъмното.

– Ако е онзи следотърсач, кажи му да влезе и да ме стопли.

– Ако иска да пипне някоя болест, ти със сигурност ще си му първата спирка – отвърнах мило и се измъкнах в нощта.

Студеният въздух взе да щипе бузите ми и аз зарових брадичка в яката; съжалих, че не успях да взема шала и ръкавиците. Мал седеше на порутеното стълбище с гръб към мен. През рамото му зърнах Михайло и Дубров, които си подаваха едно шише на ярко осветената пътека.

– Нали не ме събудихте само да се похвалите, че отивате в шатрата на Гриша? Какво ви трябва, съвет ли?

– Едва ли си била заспала. Сигурно тревогите са те държали будна.

– Грешка. Тъкмо кроях планове как да се промъкна в шатрата на Гриша и да си отмъкна някой сладък Корпоралник.

Мал се разсмя. Поколебах се край вратата. Ето това бе най-трудно, когато бях близо до него: винаги караше сърцето ми да прави акробатични еквилибристики. Мразех, че трябва да крия колко много ме нараняват неговите глупави постъпки, но още по-зле щеше да е, ако той разбереше за това. Замислих се дали да не им обърна гръб и да се прибера. Накрая обаче преглътнах ревността си и седнах до него.

– Дано си ми донесъл нещо хубаво – казах. – Защото тайните на Алина за прелъстяване не вървят никак евтино.

Той се ухили.

– Ще ми ги споделиш ли на ушенце?

– Предполагам. И то само защото знам, че си достоен за тях.

Взрях се в тъмното пред себе си и видях как Дубров отпи едра глътка от шишето и залитна напред. Михайло го подпря с ръка, та да се закрепи на крака, и в студения нощен въздух до нас долетя шумният им смях.

Мал поклати глава и въздъхна.

– Все гледа да не остане по-назад от Михайло. Накрая сигурно ще ми оповръща ботушите.

– Заслужаваш си го – казах. – Е, какво правите тук?

Преди години, в началото на нашата военна служба, Мал идваше да ме види почти всяка нощ. Но вече с месеци не беше наминавал.

Той вдигна рамене.

– Знам ли. Изглеждаше толкова окаяна на вечеря.

Изненадах се, че го е забелязал.

– Просто си мислех за прекосяването – отвърнах предпазливо. Това не беше точно лъжа. Влизането в Долината наистина ме ужасяваше, пък и нямаше нужда Мал да научава, че двамата с Алексей сме го обсъждали. – Трогната съм от твоята загриженост.

– Ей – ухилено каза той, – мен винаги ме е грижа за теб.

– Ако извадиш късмет, утре някоя волкра ще закуси с мен и край на твоите грижи.

– И сама знаеш, че без теб съм загубен.

– Точно ти няма как да се загубиш – казах присмехулно. От нас двамата аз бях картографът, но Мал можеше да посочи накъде точно е север, дори да е със завързани очи и да виси като прилеп с главата надолу.