Лий Бардуго - Сянка и кост Кн.1 от поредицата Гриша

Алексей рязко си пое дъх.

– Наистина? А успя ли да го видиш всъщност?

– Всъщност бях прекалено заета да си спасявам кожата.

– Има и по-лоши начини да умреш. – Той мерна рисунката на скалиста долина, която се канех да прерисувам. – Уф, не тази. – Запрелиства скицника ми, докато не стигна до възвишението на планински хребет, и потупа с пръст върху него. – Ето.

Едва бях успяла да опра писеца до листа, когато старшият картограф влезе в Палатката с книжата и се втурна по пътеката между масите, за да огледа работата ни.

– Надявам се, че сега започваш втората рисунка, Алина Старков.

– Да – излъгах, – точно така.

Щом картографът отмина, Алексей прошепна:

– Разкажи за каретата.

– Трябва да си завърша рисунката.

– Ето, вземи – гневно каза той и ми побутна една от своите скици.

– Ще познае, че е твоя.

– Не е от най-добрите. Лесно ще я пробуташ за своя.

– Ето това вече е онзи Алексей, когото познавам и се налага да търпя – промърморих, но не му върнах скицата. Той беше един от най-надарените помощници и аз добре го знаех.

Алексей успя да изцеди от мен и най-дребната подробност за трите карети на Гриша. Чувствах се задължена към него заради скицата и направих всичко възможно да задоволя любопитството му, като в същото време прерисувах склоновете на планинския хребет и отмервах с палец върху дръжката на писалката съотношението между някои от най-високите върхове.

Докато приключим, навън вече падаше здрач. Предадохме работата си и се отправихме към палатката на офицерската столова. Там се подредихме на опашка за някаква яхния с кален цвят, която запотен готвач разливаше с черпак, после си намерихме място при останалите топографи.

Хранех се мълчаливо, заслушана как Алексей и останалите си разменят клюки от гарнизона и си припомнят страховити истории за прекосяването на Долината. Алексей настоя пак да разкажа за каретите на Гриша и думите ми бяха посрещнати с обичайната смесица от захлас и страхопочитание, която винаги съпътстваше споменаването на Тъмнейший.

– Той сякаш не е от този свят – обади се Ева, друга помощничка; имаше красиви зелени очи, които някак успяваха да отвлекат вниманието от подобния ù на зурла нос. – Никой от тях не е като обикновените хора.

Алексей изсумтя.

– Моля те, спести ни тия простонародни суеверия, Ева.

– Ако искаш да знаеш, точно един Тъмнейший е създал Долината на смъртната сянка.

– Ама това е било преди стотици години! – възпротиви се Алексей. – И оня Тъмнейший е бил често луд.

– Също като този сега.

– Селянка – отсече той и махна с ръка.

Ева го изгледа обидено и демонстративно му обърна гръб, за да се включи в разговора на своите приятели.

През цялото време на спора им мълчах. Въпреки суеверията на Ева можеше да се каже, че аз съм още по-голяма селянка от нея. Умеех да чета и пиша единствено благодарение на добрината на княза, но по негласно споразумение с Мал избягвахме да споменаваме Керамзин. Сякаш нарочно точно в този момент ме блъсна безразсъден смях и ме откъсна от тези мисли. Погледнах през рамо. Мал държеше слово пред шумната компания на следотърсачите около една от масите.

Алексей проследи погледа ми.

– Как стана така, че вие двамата се сприятелихте?

– Отраснахме заедно.

– Не изглежда да имате много общо.

Свих рамене.

– Сигурно защото е по-лесно да се сближиш с някого, докато си още дете.

Тогава намирате много общо помежду си. – Като самотата, спомените за мъртвите родители, които ни беше писано да забравим, и споделеното удоволствие да се измъкнем от къщната шетня, за да играем на гоненица на нашата ливадка.

Алексей ме изгледа толкова недоверчиво, че неволно се разсмях.

– Той невинаги е бил Неустоимия Мал, вещ следотърсач и прелъстител на момичета от Гриша.

Долната челюст на Алексей увисна.

– Мигар е прелъстил някоя гришанка?

– Още не, но сигурно скоро ще стане – промърморих.

– Е, какъв беше тогава?

– Като дете беше дребен, дундест и се страхуваше от прилепи – казах малко отмъстително аз.

Алексей пак хвърли поглед към Мал.

– Е, явно оттогава нещата са се променили.

Потърках с палец белега върху дланта си.

– Сигурно е така.

Двамата ометохме чиниите си и напуснахме палатката на столовата, за да излезем в хладната нощ. На връщане към казармите се отклонихме от пътя си, за да минем покрай стана на Гриша. Шатрата наистина имаше размерите на катедрала, покрита с черна коприна, а нейните сини, червени и пурпурни вимпели 2 се вееха нависоко. Невидими, някъде отзад се намираха покоите на Тъмнейший, охранявани от Корпоралки Сърцеразбивачи и неговата лична стража.