Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

Дали беше време да прекратят дейността си? В кутиите за обувки имаше доста пари. Не за проклетия, неработещ убиец, а за самия рецепционист и многообичната му свещеничка.

Да, многообичната беше съгласна. Нямаше признаци за подобряване, тоест влошаване, що се отнася до вярата на Убиеца Андерш. Свещеничката не виждаше причина тя и рецепционистът да продължават да си общуват с него. Ако питаха нея, убиецът и Исус можеха да продължат напред рамо до рамо, най-добре към някоя пропаст, ако им се изпречеше такава на пътя.

Каза, че можела да се справи и без Къща за гости „Шоуден“, но добави, че сериозно била свикнала с компанията на Пер Янсон. Бяха двамата срещу всички останали и тя би се радвала да продължи да дели кутиите за обувки и живота си с него, ако било възможно.

Имаше нещо специално в жената, която също като него не разбираше напълно в какво се състои житейската битка. Тъкмо поради тази причина двамата се бореха добре съвместно, за по-сигурно срещу всичко и всекиго. Затова Пер Першон искаше да продължи по същия път, стига тя някога да успееше да научи името му.

Глава 15

В кутиите за обувки в стаичката до рецепцията имаше близо шестстотин хиляди крони, които свещеничката и рецепционистът можеха да си поделят. Това бяха всичките им спестявания.

Отделно имаше сто хиляди крони от заплащанията за все още несвършената работа. Но щяха да се окажат принудени да ги върнат, защото нищо не подсказваше Убиеца Андерш и Исус да са се спречкали.

Рецепционистът не очакваше с нетърпение връщането на трийсет, плюс още трийсет, плюс четиресет хиляди на трима полугангстери или цели такива от Стокхолм и региона. Отчасти защото това означаваше сто хиляди крони бруто по-малко в касата, отчасти защото клиентите очакваха резултати, а не да получат парите си обратно без лихва. Като цяло характерът на клиентелата не беше най-сговорчивият, който може да си представи човек. Тези хора не проявяваха особена гъвкавост или разбиране, така че имаше голям риск рецепционистът и свещеничката да си изпатят, когато им обяснят, че Убиеца Андерш е спрял да трепе хора.

– Може би ще е най-добре да пратим парите по пощата заедно с подобаващо обяснение, след което да изчезнем от града – размишляваше рецепционистът. – Никой не знае как се казваме, няма да оставим много следи след себе си. И сами трудно бихме се открили, дори да опитаме.

Свещеничката изслушваше мълчаливо казаното. Рецепционистът разбираше, че тя има нужда от време за размисъл, все пак това означаваше да разгневят трима бандити по един или друг начин. Въпреки това продължи:

– Бихме могли и да задържим парите, след като е почти сигурно, че онези тримата ще се ядосат и без да ги задържим. Наистина имаме реална възможност да станем невидими за радарите им. Винаги съм получавал заплатата си на черно и доколкото знам, не фигурирам в никакви регистри. Твоето име дори не успя да попадне в счетоводната книга, преди да се превърнеш от гост на хотела в бизнесдама и мой съдружник. Цял свят знае как се казва онзи в седма стая, но аз викам да се абстрахираме засега от новопокръстения. Сигурно ще му хареса да обясни на тримата клиенти, че Исус е наложил вето на бизнеса, а бившите му колеги са се преместили, без да оставят новия си адрес. Само че в бързината са взели парите на клиентите.

Свещеничката продължаваше да мълчи.

– Грешно ли мисля? – попита рецепционистът.

Свещеничката поклати глава приятелски.

– Не – каза тя, – не мислиш грешно. Мисля, че мислиш правилно, но малко отбранително. Ако така и така ще мамим хора, които никой с всичкия си не би мамил, защо да не ги измамим до един? С възможно най-много пари. И още малко отгоре. Сто хиляди си ги бива, но съгласи се, че... например... десет милиона си ги бива още повече.

На лицето на свещеничката се появи усмивката на Мона Лиза, а рецепционистът се захили объркано в отговор. Бяха минали около две години, откакто тя се бе доближила до него на онази пейка в парка с намерението да му измъкне двайсет крони за нискокачествена молитва. В резултат първо станаха неприятели, после бизнес партньори, после приятели, постепенно и любовници. А сега щяха да избягат заедно. Усещането беше хубаво. Точно това усещане си беше хубаво. Но какво да каже за всичко останало (дядо, татко, мама, милионите и крадците)?

Десет милиона бяха сто пъти повече от сто хиляди.

Колко по-голям беше рискът? И какво смяташе тя да правят с парите, освен в най-добрия случай да се обичат в добро, а не в зло?