Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

– Май нещата са му били ясни – каза рецепционистът, който беше напълно зашеметен от откритието, че е възможно да се чувстваш така, както се чувстваше той в момента.

– Не – каза свещеничката. – Павел е ръсил и доста глупости. Като това, че жената е създадена за мъжа, или че е най-добре да си мълчи, ако не я заговарят, както и че мъжете не могат да си лягат с други мъже.

Рецепционистът прескочи това кой за кого бил създаден и каза, че си спомнял само един случай, най-много два, когато свещеничката предпочела да си замълчи, вместо да се обади. А що се отнася до това с кого да си ляга, той каза, че предпочитал жената свещеник пред мъжа убиец, и то с много, но не разбирал какво общо има Павел с цялата работа.

– Аз лично по-скоро бих си легнала със стойка за велосипед, отколкото с Убиеца Андерш – каза свещеничката. – Но по същество съм съгласна с теб.

Рецепционистът се зачуди какво се казва в Библията за сексуалните отношения между жена и стойка за велосипед, а свещеничката му напомни, че по времето на Павел велосипедът още не бил измислен и това вероятно се отнасяло и за стойката.

Нямаше какво повече да добавят по темата. Вместо това започнаха ново съвещание, също толкова лишено от горчилка, колкото и това, което бяха приключили преди малко.

* * *

Известно време всичко вървеше наистина добре. Свещеничката и рецепционистът радостно и доволно деляха своята искрена неприязън към света, в това число и цялостното му население. Така бремето беше два пъти по-леко, тъй като всеки от тях можеше да поеме по три милиарда и половина души вместо всичките седем милиарда. Плюс (безспорно) немалък брой хора, които вече не съществуваха. Сред тях бяха: дядото на рецепциониста, целият род на свещеничката и – не на последно място! – Матей, Марк, Лука, Йоан и както там се казваха останалите от оная книга, която бе преследвала (и все още преследваше) Йохана Шеландер.

За периода, през който отскоро влюбените бяха спечелили своите седемстотин хиляди крони, според договорката Убиеца Андерш беше получил две цяло и осем милиона. Но тъй като можеше самосиндикално да направи оборота на цяла кръчма за половин вечер, спестяванията му никога не наброяваха повече от няколко хилядарки. Парите изчезваха горе-долу със скоростта, с която пристигаха. Ако понякога се случеше убиецът да натрупа пачка банкноти, които наистина да заслужават това определение, то обикновено в кръчмата ставаше доста оживено. Като онзи път, когато джубоксът излетя през прозореца.

– Не можеше ли просто да дръпнеш кабела? – каза кръчмарят предпазливо на засрамения си редовен клиент, когато се видяха на следващия ден.

– Можеше – призна Убиеца Андерш.

Това си беше разумна алтернатива.

Този тип инциденти устройваха рецепциониста и свещеничката, защото, докато Убиеца Андерш не следваше примера им – а именно не пълнеше кутии от обувки с пари, – щеше да продължава да му се налага да раздава справедливост от името на онези хора, които можеха да си позволят да бъде раздавана справедливост според собствените им разбирания.

Рецепционистът и свещеничката обаче не знаеха, че през изминалата година Убиеца Андерш все по-често изпитваше усещането, че животът е безнадежден. Всъщност и самият той едва ли осъзнаваше това.

Убиеца Андерш през целия си живот беше общувал с хората чрез размахване на юмруци. Само че не беше лесно да говори със самия себе си по същия начин. Затова започна да посяга към бутилката по-рано през деня и с повече настървение от преди.

Този подход помагаше, но изискваше постоянно презареждане. А свещеничката и рецепционистът бяха започнали да вървят засмени един до друг, което също не улесняваше ситуацията. Какво, по дяволите, беше толкова смешно? Това, че беше само въпрос на време убиецът да се озове там, където му бе мястото?

Може би щеше да е най-добре да скъси агонията, да ускори процеса. Да очисти първия срещнат задник и да се премести в пандиза за още двайсет-трийсет години, тоест да направи точно това, което се стараеше да избегне. Едно от предимствата би било, че докато излезеше, свещеничката и рецепционистът вероятно щяха вече да са се нахилили. Новата любов рядко беше все така нова след две десетилетия.

Една сутрин убиецът направи необичаен и неловък опит за самоанализ и се запита каква всъщност беше цялата работа. На какво например се дължеше инцидентът с джубокса?

Наистина можеше да дръпне кабела. Тогава Хулио Иглесиас щеше да млъкне, а привържениците на испанските джубокс хитове щяха да вдигнат врява. Четирима мъже и четири жени на една маса – в най-добрия случай щеше да е достатъчно да фрасне най-отворения от мъжете, а в най-лошия щеше да се наложи да повали и осмината. При липса на късмет някой от тях нямаше да се изправи повече, а това означаваше още двайсет години в затвора, плюс-минус десет.