Робърт МакКамън - Границата

мекото цъкане на бомба с часовников механизъм.

Беше огромно, широко поне двеста фута, триъгълно и нашарено с различни

цветове като древен хищник: кафяво, жълто и черно. Беше тънко като бръснач и

нямаше нито входове, нито отвори. Представляваше единна същност като гигантско

крило. Момчето си каза, че то се плъзга напред с изумителна и почти безшумна мощ.

От заострените върхове на крилата му се оттичаха жълти струйки завихрена мъгла, а

под корема му пулсираха четири електриково сини кълба с размера на капаци на

улични шахти. Летящото крило продължаваше да напредва полека и почти

безшумно, а едно от съществата на земята задейства оръжието си. Изстреля двойна

спирала пламък, който не беше точно огън, но съдържаше нажежена до бяло нишка

в центъра на двете си изпепеляващи червени струи. Преди да достигне плътта или

метала, от които беше изработен корабът, от борда му избликна синя искра и потуши

пламъците и двете им разрушителни сърцевини така лесно, както влажни пръсти

угасят клечка кибрит.

Колкото и да се мъчеше да лежи неподвижно, момчето не можеше да овладее

треперенето си, нито да откъсне очи от гледката: съществата като едно обърнаха

оръжията си към кораба и захванаха да стрелят... все по-бързо и по-бързо, струи

извънземен огън се извиваха нагоре в заслепяващо ярки въжета, бяха стотици,

всички до една - потушени от изскачащата и съскаща синя искра.

Момчето знаеше, без да е наясно откъде го е научило. В ума му отекваха мисли,

които не би могло нито да чуе с точност, нито да разбере. Сякаш беше изминало

дълъг път от мястото на тръгването си, макар че не можеше да си спомни къде точно

се е намирало първоначално.

Но макар и да не можеше да се сети за собственото си име или откъде беше

хукнало да бяга, или пък къде се намираха родителите му, знаеше със сигурност, че:

Съществата с оръжията... са войници на мъглявите.

Крилото в небето... е пилотирано от горгоните.

Имена, които хората им бяха дали. Истинските им названия бяха неизвестни.

Тяхното мълчание беше непробиваемо.

Синята искра подскачаше и танцуваше, гасейки горещите бели пламъци с почти

пренебрежителна лекота. Дъждът се лееше, а жълтите облаци се вихреха. Войниците

на мъглявите започнаха да снижават неефективните си оръжия и да вибрират отново

до мъгла и внезапно момчето остана само насред калната ливада. Чудовищното

крило се рееше над него, сините му кълба пулсираха. Хлапето се чувстваше мъничко

като насекомо на стъклото на кола, което всеки момент ще бъде смачкано на каша.

Канеше се да скочи и да хукне отново - толкова надалеч, колкото успее да се добере в

тази кал и в пороя, но точно тогава корабът се юрна покрай него и той усети как

въздействието му намалява, докато набира скорост. В устата си долови вкус на кал и

някакъв примес, все едно си близнал с език ивица ръждясал метал. Чу остро съскане

- бекон в нагорещен тиган - и щом извърна глава по посока на отдалечаващия се

кораб, видя светкавици електриково синя енергия да се спускат от долната му страна.

Малки експлозии - изблици черна материя - показваха къде улучва войниците на

врага дори да се бяха замъглили практически до пълна невидимост.

Момчето реши, че е време да се изправи и да потича още малко, но в друга

посока.

С олюляване стъпи на крака и побягна през полето, надалеч от битката. Дъждът

го биеше по раменете и главата, а калта се опитваше да го повали. Падна на колене

веднъж, но при изправянето си се закле, че повече няма да рухне.

Продължи да тича право напред през дъжда и калта, устремено към жълтата

мъглица, която висеше над хоризонта. Подминаваше и прескачаше димящи кратери,

на дъното на които имаше останки, изгорени до черно и изкривени като стари

дървесни корени. Дъхът му хъхреше силно в дробовете, които го боляха, все едно са

били нашибани с тежки юмруци: момчето изкашля храчка червена кръв и продължи

да тича.

От мъглата пред него изникнаха над дузина мъгляви войници, всичките слаби и

запечатани в черна тъкан, дошла от съвсем друг свят. До един държаха оръжия,

сякаш израсли като продължения на телата им, и до един носеха безлични черни

маски, досущ еднакви като на роботи. Преди момчето да успее да смени посоката,

дочу, че зад гърба му приижда нещо - металически звук като подръпване на струните

на пиано във високия регистър. Отклони се наляво и се шмугна в един пресен кратер,