Робърт МакКамън: Границата

Полето беше широко и дълго. Беше голо. Калта искаше да събува обувки.

Момчето носеше мръсни пуми, някога бели. Не си спомняше откъде са се появили,

нито кога ги е обуло. Не си спомняше откъде са дошли мърлявите му дънки, нито

оцапаната му тъмночервена риза, на която й липсваше десен ръкав. Не помнеше

почти нищо.

Знаеше обаче, че трябва да тича. И че е длъжно да се надява да преживее и

днешния ден.

Защото, макар паметта му да приличаше на опърпано знаме, момчето знаеше

какво има зад гърба си. Наясно беше, че е в Колорадо. Имаше представа защо се

разкъсват на назъбени шрапнели планините, стари като самото време. То беше

сигурно какво представлява синята светкавица и защо скоро от измъчената земя към

гневното небе ще блъвнат струи червен пламък. Сражението между онези беше в

разгара си. Бяха намерили нова граница, която да си оспорват. И щяха да съсипят

света в битката помежду си.

Момчето тичаше, задъхваше се тежко и се потеше в знойния въздух, а дъждът се

усилваше все повече.

Калта го погълна. Награби маратонките му, спъна го и го повали в прегръдката

си. Беше лепкава и гореща, полепна по лицето му и влезе в носа му. Цялото в черна

пръст, момчето се помъчи да се изправи на колене. През завесата на дъжда забеляза

движение по ширналото се голо поле - и от двете си страни - и осъзна, че едната

армия бе тръгнала в атака.

Просна се по лице в калното си ложе. Лежеше като мъртвец, макар че сърцето му

туптеше дваж по-живо от обикновено и от ужас искаше да изхвръкне от гърдите му.

Момчето копнееше да може да се зарови в земята, да потъне в нея и да намери

защита в тъмнината отдолу, но лежеше неподвижно - свито на кълбо като бебе, току-

що излязло от утробата и сразено от самия живот.

Беше ги виждало и преди. Неизвестно къде. Умът му лежеше в руини. Умът му бе

катастрофирал в неизвестен кошмар и бе останал ослепял за памет и оглушал за

мисъл. Но отляво и отдясно се забелязваха размазаните следи от присъствието им,

докато напредваха през ливадата като вихрушки от сив дим - безформени, но

смъртоносни призраци.

Момчето лежеше неподвижно, вкопчило се с все сили в пръстта, сякаш от страх

да не пропадне в небитието.

И внезапно осъзна, че един от онези е спрял насред похода си и в същия миг

тялото му се е уплътнило и е добило форма, и така изведнъж един от онези стоеше

само на няколко крачки от лявата страна на момчето и се взираше в него.

То не можа да се сдържи и да не вдигне омацаното си с кал лице, за да отвърне

на погледа му. Тук не можеше да разчита на никаква защита. Никъде не можеше да

се намери защита. Сините очи на момчето се взираха в черната, безлична крива на

лицето на съществото - може би само маска или навярно шлем. Извънземното беше

слабо като скелет и високо близо седем фута. Приличаше на човек дотам, че имаше

две ръце и два крака. Дланите с черни ръкавици притежаваха по десет пръста. Върху

стъпалата му с близка до човешката форма бяха надянати черни ботуши. Момчето не

знаеше и не искаше дори да гадае дали това същество представлява робот, или е

живо, излюпено от яйце или родено от утроба. Черният, плътно прилепнал костюм

не разкриваше и инч плът, но беше целият прошарен от мънички вени, които

пренасяха тъмна течност. Нямаше видими признаци, че съществото диша.

То обаче държеше оръжие - също безлично черно, но с вид на телесна част.

Имаше две дула и беше свързано с притежателя си посредством пълните с течност

вени.

В момента оръжието беше отпуснато до хълбока на съществото, но все пак

прицелено в момчето. Един от пръстите на извънземното се намираше на заострено

копче, което би могло да служи за спусък.

Момчето знаеше, че смъртта му е изключително близо.

Вибрация прониза въздуха. По-скоро се чуваше, отколкото да се усети, и от нея

космите по врата на малкия настръхнаха. Полазиха го орди мравки и рошавата му

кестенява коса щръкна, понеже той беше наясно какво се задава, без да знае откъде

му е известно.

Съществото погледна през рамо и към небето. Други създания също спираха

размазания си, призрачен ход и добиваха плътност. И те вдигаха глави и оръжията

им в унисон се прицелваха нагоре към врага.

Звукът се чуваше дори през тътена на сипещия се дъжд. Момчето завъртя глава и

наклони лице нагоре под пороя и ето че през жълтите облаци се спусна чудото, което

издаваше шум като тихото движение на зъбните колела на елегантен часовник или