Робърт МакКамън - Границата

бяло снаряд, който излетя с висока скорост и направи стъклото на парчета. Сега

между него и кораба на мъглявите нямаше нищо, освен тракторния лъч и сто и

няколко ярда нощ.

Болката разсейваше вниманието му. Лявата страна на тялото му беше безполезна

— строшен лакът, строшено рамо. Контузиите бяха повече, отколкото човешкото

тяло бе понасяло досега, но миротворецът не си позволи да падне.

„Сега! - помисли си, стиснал зъби и със стичаща се по лицето пот. - Сега! Искаш

разрушение, а? Ще си го получиш.“

Разпери пръсти и си представи точно какво има нужда да направи. Незабавно пет

блестящи бели топчета се отделиха от връхчетата на пръстите му и се изстреляха по

протежение на тракторния лъч. Възможно беше да ги проследи, ако желае - можеше

да се всели във всяко от тях. Всяко сътворено от него оръжие си оставаше част от

източника му на енергия, така че той на практика беше самите тези пет блестящи

топчета, които сега нарастваха и сияеха по-ярко, и кипяха, и пулсираха с гнева, който

изпитваше и той - бяс, породен от глупостта на тези същества, които смятаха, че

притежават Вечността, а сега... сега щяха да си получат пълната доза лекарство.

По време на сблъсъка топките бяха вече десет фута в диаметър и сияеха толкова

ярко с разрушителна енергия, че ако човешкото око бе в състояние да ги види, щеше

да бъде изгорено до дъно, но за щастие, чудовищната им мощ лежеше отвъд

спектъра на човешкото зрение.

И петте улучиха точно местата, които Итън си бе представил, че ще поразят, и то

в пълен синхрон, без дори милисекунди разлика, със скорост над шестдесет милиона

фута в секунда.

Ако земен учен бе пресметнал ефекта, може би щеше да се заинтригува да

разбере, че резултатът е равен на мощта на двумегатонна атомна експлозия,

постигната току-що без пламък, радиация и взривна вълна. Както корабът на

мъглявите висеше на едно място, стабилен като черен камък, с осемстотин фута

широк лъскав металически гръб, така в следващата секунда просто се изпари. Беше

разкъсан на парчета, разтворен и втечнен и се чу само шумът на бурния вятър.

Тракторният лъч бе изчезнал. Хеликоптерът отново се стрелна напред с около

четвърт от обичайната си скорост, а повредените му двигатели продължаваха да вият

за милост.

Нов отровен дъжд потече към земята. Струите му бяха абаносови на цвят, но със

силен мирис на кафявата слуз, която скакалците изстрелват, когато ги обезпокоят

грубите пръсти на момчетата в горещ летен ден. Течността зацвърча по червените

скали и попи в пясъка и ниските храсталаци, които от векове покриваха пустинята в

Ню Мексико между Санта Фе и Розуел.

ТРИДЕСЕТ И ТРИ

Кестрелът с клатушкане се завъртя два пъти във въздуха, като първо загуби

височина и след това я набра отново. На третото завъртане Гарет успя пак да овладее

машината и сърцебиенето си и тайно благодари на Бога за симулатора. Нилсен

изключи всички аларми и провери системите. Електрическите бяха наред, но видя

теч в резервоара и в хидравликата на контролния панел. Перките, изглежда, щяха да

издържат. Може би. Полетът се беше влошил до друсане на каруца по павиран път.

Крайната им цел се намираше на около четиридесет мили. Щяха да пълзят

мъчително дотам, но и двамата пилоти бяха от хората, които продължават полета

дори когато от вибрацията изпаднат пломбите на зъбите им, и освен ако

хеликоптерът не паднеше сразен, възнамеряваха да достигнат до уреченото място. Не

ставаше дума само за проява на храброст - та къде другаде можеха да кацнат тук,

насред света от нощните им кошмари?

- Поеми управлението - каза Гарет на Нилсен и мина отзад да провери пътниците

си.

Откри кабината в руини, единия пехотинец - мъртъв и със строшен врат,

извънземното момче - със счупени лява ръка и ключица, както и с няколко други

контузии. Мъжът с бейзболната шапка и жената латиноамериканка го крепяха

помежду си. Президентът беше добре, макар че смучеше кислород от цилиндър с

пластмасова маска. Деримън и генералът бяха пребледнели и ако се съди по това как

се стрелкаше погледът на Уинслет, той беше готов да избяга през счупения прозорец.

Другият пътник - за него пилотът чу слух, че бил телевизионен евангелист със

съмнителна слава - седеше на мястото си със стиснати очи и сякаш потопен в

разговор с Исус. Добре беше и вторият пехотинец — двайсет и три годишен корав