Робърт МакКамън - Границата

ужасяват събеседничката му. Едно беше ,доста яко“, но две й идваха в повече.

- Какво означават онези букви на гърдите ти?- попита Ники. - Защо са се

появили? И защо, когато си пипнеш кожата, тя става сребърна?

Всичко идваше от по-висшата сила, помисли си Итън. Трябваше да му напомня,

че е на служба на тази сила и въпреки че носеше костюм от кожа, не му беше

позволено да вярва, че е един от местните дори за момент.

- Генерал Уинслет носи на гърдите си цветни ленти, които показват в какви

битки е участвал или какви медали е получил обясни миротворецът. - Тези пък са

моите. Всеки символ си има значение и заедно те изписват моята цел, което на ваш

език ще рече „Пазител“.

- Виждала съм подобни руни и преди. Не са ли от Земята?

- Много са древни. Предполагам, че са намерили по някакъв начин пътя си и до

този свят, може би в катастрофирал кораб или като подарък. Сигурен съм, че има и

други символи, които сега се смятат за древни или на неизвестни езици. Съжалявам...

знам, че това звучи малко... - той потърси нужната дума, но му хрумна само: -

„странно“. Що се отнася до кожата ми - тази на Итън, която става сребърна при

докосване... Струва ми се, че това е химическа реакция.

„Живата тъкан преминава в такава, която поддържам чрез собствената си

жизнена сила“ - каза си той, но не искаше да го изрече на глас, понеже за Ники това

щеше да премине отвъд границите на странното.

- Разбирам - отвърна тя. Намръщи се. - Е, така мисля, де. Еха, какво ли щяха да си

помислят дружките ми в „Боул-а- Рама“ за това!

- Никога не биха повярвали дори ако стоях редом с теб. Щяха да кажат, че съм

създаден за... - той сви рамене.

- За филм на ужасите - продължи мисълта му Ники.

Итън лекичко се усмихна.

- Толкова ли съм зле?

- С тези очи си страховит като стой, та гледай! - увери го тя, което си беше чистата

истина.

- Да се надяваме да успея да изплаша и горгоните, и мъглявите, та да приключат

тази война.

- Аха. Да се надяваме.

Той отново потърси подходящите за случая изрази. Комуникацията на този свят

сякаш беше въпрос на преценка коя поредица думи ще нарани човека отсреща най-

малко. Накрая каза:

- Съжалявам, че се наложи да го взема толкова внезапно.

- Ти каза, че му е дошло времето, а и аз самата бях наясно още тогава. Няма

нужда да ми казваш, че съжаляваш. Но... ти си нещо - тоест някой - специален.

Астрален си. Та коя съм аз да ти казвам, че си постъпил грешно?

- Дори астралните същества могат да допускат грешки. Ти дойде с нас, понеже му

вярваше. Аз ти го отнех. Отнех го на всички ви. Трябваше да му позволя да остане по-

дълго.

- Е - отвърна Ники, - той вече е свободен дух, нали?

- Да.

- Би трябвало да се радвам за него... но наистина ми липсва. Беше доста готин

тип! - Тя озари Итън с нежна, мила усмивка.- А и ти си доста готин, но не си същият.

- Странен, ужасен, но готин - каза миротворецът. - Какво повече може да иска

едно астрално същество?

Ники съумя да се засмее и той си каза, че звукът е чудесен. Тя имаше да извърви

дълъг път, но щеше да се оправи. Сега му беше ред просто да намери начин да стори

нужното - за Ники и за Оливия, за Дейв и Хана, за всички, които се бореха и живееха

с гаснеща надежда. Дори в името на спомена за онези, които бяха изтлели и умрели в

ужасна мъка, та дори и за Джеферсън Джерико, изпълнил ролята, която Итън не бе

осъзнавал напълно, че ще поиска от него.

- Имаш ли нужда от нещо? - попита той.

- Не, добре съм.

- Е... май ми е време да тръгвам... - той отстъпи към вратата.

- Итън?

Пришълецът се спря на излизане.

- Прощавам ти, ако това искаш да чуеш - каза тя. - Но ти постъпи правилно.

- Благодаря ти, Ники! - отвърна той, защото, макар да не беше човек и да се

намираше далеч от хората, все пак имаше нужда от опрощение - точно както щеше

да има и ако беше роден на тази земя, а не създаден - така понякога му се струваше в

съноподобните мечти на непознаваемото съзнание на по-висшата сила.

И тъй той излезе от стаята и продължи нататък, накъдето го зовеше дългът.

Кестрелът беше в сигурни и стабилни ръце. Летеше в сгъстяващия се мрак с

изключени идентификационни светлини, а шумът от двигателите едва се чуваше в

звукоизолираната кабина.

Бяха в полет вече над час. Итън отвори очи. Проследяващото устройство на

мъглявите пареше върху темето му като горещо петно. Откакто хеликоптерът се

откъсна от площадката си, лъчът оставаше фокусиран върху него и го следваше