Робърт МакКамън - Границата

- „Пантър Ридж“ не може да устои без теб - продължи Хапа. Потрепери, като че

следващата й мисъл я порази като куршум и хватката й върху ръката на Оливия се

стегна. - Къде е Джей Ди? Трябва да се видя с Джей Ди!

- Тук е някъде - отвърна Оливия. - Наблизо.

- Ти си водачката - продължи Хана. - Винаги си била водачка. Трябва да се

върнеш. И двамата с Дейв да се върнете. Итън ли е това? Очите ми са толкова зле...

- Тук съм - обади се Итън.

- Видях те... когато изтича през паркинга. До гимназията. Видях какво стана с

колите и камионите... - тя се опита отново да се фокусира върху Оливия. Прошушна

й, сякаш споделяше извънредно изумителна и ужасна тайна: - Те оживяха. Дейв каза

да си мълча, така и сторих. Итън?

- Да?

- Пази ги. Те трябва да се върнат в „Пантър Ридж“. Всички трябва да се завърнете!

- Знам, че ще стори всичко по силите си - увери я Оливия.

А ти почивай, опитай се да поспиш. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгнем?

- Време - каза старицата едва чуто. - Трябва ми още време!

Тя вече се унасяше в безопасните обятия, както Оливия се надяваше, на

сънищата си. Постояха с нея, докато дланта й не се отпусна, лекарствата не я

приспаха отново и поне за малко Хапа напусна този разкъсван от битки свят.

- Трябва да видя Ники - каза Итън. - Ще дойда след няколко минути!

Намери я на легло в друга стая, където стените бяха боядисани в бледозелено и

имаше рамкирани плакати на цветя. Освен това разполагаше с маса и лампа до нея.

Ники беше облегната на две възглавници, а на масата стояха пластмасова чашка с

портокалов сок и остатъци от сандвич с фъстъчено масло и желе, поставен на малка

синя чинийка. Когато Итън надникна в стаята, момичето разлистваше стар брой на

списание на име „Ел“.

- Здрасти - каза той с възможно най- добра имитация на тона на

петнайсетгодишно момче. - Може ли да вляза?

Шоколадовото й на цвят око се втренчи в него. Звездата върху превръзката на

другото блестеше с отражения от лампата над главите им, захранвана от технология,

хиляди пъти по-стара от самото момиче. На лицето й се бе появила малко розовина,

беше взела душ и в чистата й, току-що сресана руса коса се бяха образували вълни.

Миротворецът си каза, че е много хубаво, че Ники пие, яде и чете, макар че четенето

за света отпреди и разглеждането на красиви картинки нямаше с нищо да разсее

тъгата в душата й.

Знаеше, че й липсва Итън. Беше потеглила на това пътуване с него, понеже му се

довери, а той я напусна, без дори да каже сбогом. Не беше по вина на момчето, а

поради нуждите на миротвореца, планът му беше такъв от самия миг на

пристигането му. Наистина не беше честно, беше си истинска жестокост и макар че

намеренията на миротвореца щяха да бъдат в полза на множеството, той изпитваше

емоции към отделната личност.

Беше съществувал дълго време - много по-дълго, отколкото Ники Стануик бе в

състояние да си представи. Беше същество, което тя нямаше как да разбере напълно.

Но през целия си живот не се бе изправял пред ситуация, подобна на тази, и просто

не знаеше какво да каже.

Усещаше как тя се колебае дали да го покани, или не и той почти отстъпи, за да й

спести компанията си, но Ники тихичко каза - все още несигурна, но с желание да му

даде шанс:

- Влез.

Той влезе. Отбеляза:

- Хубава стая.

- Бива.

- Имаш ли всичко, което ти трябва?

- Така мисля.

- Странно е да няма прозорци.

- Странно - замисли се тя. - Интересно определение в твоята уста.

- Да... - той се поколеба и опита пак. - Аха, знам, че е така.

- Не се опитвай да говориш като него - скара му се Ники.- Ти не си същият. Не се

преструвай!

- Ох. Да. Добре - той кимна. - Права си, никога не бих могъл да стана като него.

- По някаква конкретна причина ли идваш?

- Да, така е. След няколко часа ние с Дейв и Оливия заминаваме. Ще летим с

президента Бийл на хеликоптера му до Зона 51 Е... до място на име С4. Там се намира

изследователски комплекс с извънземни артефакти... - Итън реши да опрости

обяснението. Разни неща, свалени от летящи чинии, които са се разбили. Смятам -

надявам се - там да има нещо, което да мога да използвам.

- Искаш да кажеш... като... бластер например?

- Не съм сигурен, че бластер би спрял тази война, но ще взема оттам каквото

мога.

- Хм - промърмори Ники. Мина малко време, преди тя да заговори отново, и

Итън чу думите още като се оформяха в ума й.

- Всъщност... това е готино.

Извънземният не знаеше къде да спре сребърните си очи. Наясно беше, че те