Робърт МакКамън - Границата

Това се отнасяше за Джеферсън Джерико - и той беше решил да се качи на

хеликоптера. След като стигна чак дотук, нямаше намерение да пропуска края на

приключението, без значение колко голяма опасност ги чакаше. Беше сигурен, че

Дейв се чувства по същия начин, може би и Оливия също.

Имаше много за вършене. Президентът Бийл ги освободи и те излязоха от

апартамента, за да се подготвят за пътуването към неизвестното.

ТРИДЕСЕТ И ДВЕ

Мощен трактор извлачи тъмнозеления „VH- 71 Кестрел“ от хангара му до

площадката от западната страна на Бялото имение. Тази версия на „Марин Уан“ се

разпознаваше само по идентификационния номер - ААЗ - встрани от кокпита. Малки

сини лампички очертаваха площадката за кацане. Северозападният вятър бе натежал

от киселинната миризма на отровния дъжд. Облаците се сгъстяваха с коварен план

да затъмнят поне отчасти последните слънчеви лъчи, и светлината бе придобила

мрачно сив оттенък.

Пътниците вече се бяха качили на борда. Заедно с президента Бийл и Ванс

Деримън щяха да летят Фоги Уинслет, Итън, Дейв и Оливия, а в задната част на

кабината седяха двама униформени морски пехотинци с каски, въоръжени с

деветмилиметрови картечни пистолети „Колт“ и осколъчни гранати.

Седалките бяха тапицирани с бежов плат, по протежение на лявата стена имаше

и два дивана в същия цвят. Прозорците бяха закрити с тъмносини завеси. На тавана

грееха осветителни пръчки. Имаше и малка маса с лампа на нея. Абажурът, както

забеляза Итън, все още беше покрит с пластмасовия предпазител срещу прах.

Президентският печат красеше подлакътника на мястото за президента.

Не след дълго се разнесе ниското бучене на включените да се загряват три

турбодвигателя. Шумът се усилваше бързо. Пътниците не си говореха - това пътуване

щеше да е изпитание за нервите и никой нямаше настроение за приказки. Двамата

пехотинци бяха доброволци за мисията, а пилотите - Гарет и Нилсен - бяха

пилотирали транспортни „Супер Сталиън“ от самолетоносачи н Ирак. Всички си

знаеха задълженията и се държаха професионално, макар че от последния полет на

пилотите беше минало толкова време, че те искрено се зарадваха на упражненията в

симулатора.

Дейв дръпна настрани завесата и надникна навън. Отвъд прозореца се

простираше мътно и заплашително небе, но светлинното представление на бойните

кораби бе секнало. Или битката беше приключила с разгрома на едната страна, или

сражението се бе изнесло много далеч.

Всички бяха закопчали коланите. Гласът на Гарет се разнесе по интеркома:

- Три минути до излитане, дами и господа. Добре дошли на борда, за нас е

привилегия да ви служим!

За негова чест, звучеше стабилно и напълно необезпокоен от идеята да излети с

„Марин Уан“ в пастта на извънземния враг.

Перките се завъртяха. Конструкцията на хеликоптера приглушаваше шума им до

слабо бучене, така че да позволява на президента да се занимава с работа по време на

полет.

Макар че не се водеха разговори, за Итън беше достатъчно да се съсредоточи и да

„чуе“ мислите на всекиго като глас в тъмна стая. Огледа пътниците и те го заляха с

цяло цунами. Дали съществуваше човешка емоция, която да не лети с този

хеликоптер? Извънземното направи най-доброто по силите си: облегна се назад,

затвори очи и остави другите в уединение, а на себе си даде възможност за почивка.

Кестрелът се издигна гладко от площадката си и се понесе над Бялото имение.

Придържайки се точно под облаците, направи завой на югоизток и полетя към

крайната си цел със сто и седемдесет мили в час.

Преди полета Итън, Дейв и Оливия бяха наминали през лазарета да навестят

Хана и Ники. Шофьорката им беше упоена и замаяна. Изглеждаше на деветдесет и

изгубена като дете сираче. Когато говореше, повечето й думи нямаха смисъл, но

лежеше в леглото си и поне изглеждаше, че слушаше, когато Оливия й обясни къде

отиват.

- Ще се върнете ли? - попита със завален шепот Хана, сякаш се боеше, че ако

говори по-високо, може да извика от гроба някое чудовище. Стисна здраво

протегнатата десница на събеседничката си. - Кажи, че ще се върнеш, Оливия. Не

може да продължим нататък без теб!

- Ще се върнем - обеща Оливия.

Самата тя имаше нужда от още почивка и някой и друг валиум, но - както го

беше обяснил Дейв на Джеферсън - имаше корави топки. Без значение какво

предстоеше, тя трябваше да присъства и да види и смяташе, че Винсент би одобрил.