Робърт МакКамън - Границата

нямаше представа какво иска Бийл от тези двамата, като изключим заявлението, че

президентът бил „любопитен“ да се види с тях.

- Имаме плодов сок - продължи Бийл. - Ябълка и портокал. Бих ви предложил

нещо по-силно, но се налага да пестим запасите... - последното се отнасяше за

Джеферсън.

- Имате ли кафе? - попита Итън. След това размисли, че може би не беше добра

идея да пие повече и да бъде принуден да изхвърли в президентската баня

излишната течност. Просто не му се струваше правилно. - Всъщност не, няма нужда,

нищо не искам.

- Добре - Бийл се облегна в креслото си и се взря в тавана, сякаш вниманието му

бе привлякло нещо особено важно там, горе. Изглеждаше, че се отнася право пред

очите им, и Джеферсън се принуди да проследи погледа на събеседника им, за да

види дали не оглежда някой паяк и не е очарован от паяжина, която се люлее

напред-назад под полъха от въздухоотвода на тавана.

- Съжалявам, замислих се - обясни президентът, връщайки се в настоящето. -

Джеферсън Джерико. Да. Помня те. Трябваше ми известно време да се сетя. Нали

знаеш... напоследък имам много работа, разбираш как е.

- Така е.

- Но няма да се проснем и да измрем просто ей така - допълни Бийл. Лявото му

око започна да потрепва - тик като вълнички в спокойно езеро. Вдигна ръка и

несъзнателно или не, потри виновното място, сякаш да го накара да спре. - Твърде

много жертви дадохме вече. Смели мъже и жени, които се сражават за нас. И

децата... те също измираха. Смятате ли, че нацията трябва да се предаде, да се свие и

да умре? Тогава... защо правим всичко това?

- Много сме далеч от това да се предадем - заяви Деримън.

- Да, така е. Връщаме си градовете. Чухте обръщението ми, нали?

Джеферсън кимна предпазливо.

- Докладите, които получавам... там навън има хора... не войници, просто

обикновени цивилни... които отвръщат на огъня. Благодаря на Господа, че си имат

оръжия, и преди две години никога не бих го казал, но благодаря на Бога, че някои

хора знаят как се правят бомби.

- Така си е - съгласи се Джеферсън.

- В крайна сметка ще спечелим. Мъглявите и горгоните... те не могат да ни

смажат. Ще ви издам една тайна. Върху нея се работи даже докато си говорим. Да им

кажа ли за бак-бомбите, Ванс?

И Итън, и Джеферсън видяха, че лицето на Деримън се помрачи. Макар да

запази мълчание, момчето можа да познае какво предстои, понеже съзнанието на

президента беше като развято парцаливо знаме, пълно с дупки.

- Ако желаете - отвърна Деримън с едва чут глас.

- Бак-бомбите се сглобяват в Кентъки. В пещерите - обясни Бийл, втренчен в

Джеферсън. - Когато проектът завърши, ще разполагаме с няколко хиляди бройки.

Става дума за бактериална война. Ще пуснем тези бомби върху крепостите на

горгоните и мъглявите. Обикновени земни бактерии, безвредни за нас, понеже сме

свикнали с тях. Имаме имунитет. Но извънземните... няма да разберат какво ги е

сполетяло. Хиляди бак-бомби ще им паднал на главите. Нали така?

Възцари се тишина.

- Така е била спасена Земята във „Войната на световете“ допълни Бийл. - Планът

ни ще успее. След това ще изгорим труповете и ще заровим останките с булдозери...

Труповете - повтори той и се намръщи. - Не е ли по-добре да се каже „останките“,

Ванс? Ти как смяташ?

Миротворецът се насили да попита:

- А къде са крепостите им?

- Моля?

- Крепостите им - Итън усети, че Деримън иска да се намеси, така че вдигна

показалец, за да си спечели още секунда. - Къде са на картата?

- Няма значение къде са разположени в момента - озъби се Деримън. - По

времето, когато проектът завърши, ще трябва и бездруго да направим преоценка на

ситуацията.

Итън извърна глава да го погледне:

- Наистина ли вярвате, че постъпвате правилно?

Мълчанието отново се проточи. Джеферсън бе принуден да се размърда и да

прочисти гърлото си, понеже внезапно атмосферата в стаята му се стори неудобно

натежала.

- Джеферсън Джерико! - възкликна президентът, лепвайки си нова измъчена

усмивка. - Гледах няколко пъти предаванията ти. Е... два пъти. На Аманда й

харесваше музиката. Имаше хор от Атланта онзи път, когато те гледах. Трябва да ти

кажа... че никога не бих те познал. Дори сега... ми е трудно да събера две и две.

- Ще трябва да се избръсна и да взема душ. Това ще помогне.

- И... нали спомена за Леон Къшман. Мислех си, опитвах се да си спомня.

Толкова много хора, толкова много лица. После ми просветна. Партито в