Робърт МакКамън - Границата

апартамента на Джинджър Райт. Май 1992-ра. Бяхме в Литъл Рок за вечерята в чест

на Клинтън. Ами да, помня те! Мили боже, това сякаш беше страшно отдавна!

- В един друг живот! - съгласи се Джеферсън.

- Добре си паснахме. Какво ли не се въртеше около нас, всякакви луди, а ние си

изкарахме страхотно. Помня... стори ми се светски човек. Имаше много амбиция в

теб. И си успял да постигнеш нещо в живота си, така ли е?

- Опитах се.

- Сторил си много повече от простия опит, Леон. Но предполагам, сега трябва да

те наричам Джеферсън, така ли е?

- Това е в момента името на шофьорската ми книжка.

Коментарът предизвика нова вълна мълчание. Президентът отсъстващо завъртя

креслото си и се загледа във фототапета. Мина време, преди да проговори отново.

Това беше неговият кабинет и може би единственото, останало му на този свят, така

че никой не припираше и не го юркаше.

- Какъв величествен град - каза той и гласът му прозвуча дистанцирано и

приглушено. - С всичките прекрасни сгради. Всички паметници на мъртъвци. Снощи

си мислех... просто лежах в леглото и си мислех... за Библиотеката на конгреса, за

„Смитсониън“. Тези съкровища... тези величествени прелести. Какво е станало с тях,

Ванс?

- Сигурен съм, че още са си по местата.

- Но може и да не са. Може да са изгорени до основи. Всичко да е изчезнало.

Някои от тези сгради горяха, когато излетяхме. А сега... са пепел по вятъра.

- Не се товари с това, Джейсън. Трябва да си държиш мислите в ред!

- Да държа в ред... - отвърна президентът измъчено. Все още гледаше към

фототапета. Стисна здраво подлакътниците на креслото си. Кокалчетата му бяха

побелели. - Итън?

- Да, сър.

- Ще ми се да ти задам толкова много въпроси! Но знам... няма да съм в

състояние да разбера всички отговори. Може би дори нито един. А и ти може да не

искаш да ми отговаряш, понеже осъзнаваш, че аз... ние... още не сме дорасли. Ние

сме просто деца, нали?

- Юноши.

- Искам тази страна да оцелее. Исусе Христе... искам този свят да оцелее.

- Джейсън? - обади се Деримън. - Според мен трябва да...

- Тишина - спря го президентът, макар и меко. - Чух достатъчно доклади... -

Обърна креслото си, за да се взре в сребърните очи, и макар че невротичният тик

продължаваше да криви лицето му, Бийл изглеждаше по-спокоен, но и по-състарен,

отколкото преди малко. - Кажи ми точно защо вярваш, че трябва да влезеш в С4.

- Джейсън! - Деримън понечи да се изправи на крака, но президентът му махна с

ръка да си седне.

- Това е моят дълг, Ванс. Моят. Седя си тук като проклета кукла в скута на

вентрилоквист. Да, знам какво казват командирите ми, и за бак-бомбите знам, и

всичко друго, което ми носиш, но имам нужда да предприема нещо. Така че... давай,

Итън. Защо трябва да влезем в С4?

- Възразявам - обади се Деримън. - Това е ненужно.

- Сядай и мирувай или излез. Сериозно говоря, Ванс. Боже мили, сериозен съм!

Още една дума и излизаш през вратата!

Деримън не се обади повече, но притисна пръсти и към двете си слепоочия и

изглеждаше така, сякаш се кани да нададе продължителен, висок писък.

- С4 - подкани президентът. - Говори!

- Както ви казах, тук съм, за да спра тази война. Не мога да го сторя сам или без

чужда помощ. Смятам, че съм доведен тук, за да се срещна с вас и да ви убедя да

използвате отпечатъка от пръста си, за да ме вкарате в съоръжението. Все някой от

артефактите там трябва да ни е от полза.

- Но не си напълно сигурен - заключи Бийл. - Защо?

- Мога да чета мислите на хората и да долавям много неща. По-силен съм в

истинската си форма, отколкото в тази, но имам нужда от... наречете го... камуфлаж,

за да мога да комуникирам и да се движа сред вас. Има много неща, които знам и

умея, но едно не съм в състояние да върша - и то е да разчитам бъдещето. Тази книга

още не е написана... - Итън поспря, за да може президента да схване в цялост какво е

казал току-що. - Бих ви споделил обаче, че най- добрият ни шанс да спрем тази война

няма да бъде намерен в командирските доклади и при бак-бомбите. Ще се окаже

скрит в онова, което наричате „извънземни технологии“. Имате доказателство за

техните възможности тук, в комплекса. Струва си да се отиде до самия С4, дори и

само за да видя какво има там.

- Три часа полет с хеликоптер - посмя да се обади Деримън- през небеса,

управлявани от горгоните и мъглявите, с цел просто разглеждане? - треперещата му

челюст подсказа, че е готов на всякакъв вид отпор, за да защити повереника и