Робърт МакКамън - Границата

Мина почти минута. Когато вратата се отвори отново, Вит Деримън надникна

навън с лице, изпънато от напрежение и болка, която Итън усещаше като острие,

прокарано по протежение ни гръбнака му. Зад очилата очите на шефа на

канцеларията бяха червени и подути. Той се беше преоблякъл в черен костюм,

понеже сивият, който носеше преди това, беше изцапан с каменен прах.

- Казах, че ми трябва време - каза той на Дейв. Говореше бавно и внимателно, и

малко твърде високо, понеже слухът му още бе зле.

- Не разполагаме с такъв лукс - отвърна Итън. - Искам да знам... как се озова тук?

- Видя отговора в ума на Деримън за секунди. - Къде се намира хеликоптерът?

Шефът на канцеларията беше планирал цялото пътуване с „Еър Форс Едно“ от

Вашингтон до Солт Лейк Сити, от летището с черен микробус - до обезопасения

хангар и площадката на хеликоптера, след това полет дотук. Знаеше, разбира се, че

извънземният ще го извади от ума му със скоростта, с която прелиства образите наум.

27

Итън несъмнено вече знаеше къде се намира хеликоптерът „VH- 71 Кестрел“ , но

заради останалите присъстващи Деримън все пак го каза на глас:

- Разполагаме с хеликоптерна площадка от другата страна на върха. Скрита е.

Хеликоптера държим в хангар наблизо.

- С него можем да стигнем до С4 - констатира Итън.

- Да, за около три часа. Но вече ви казах... - Деримън се спря. Размърда челюстта

си. Болката и напрежението в главата все още го стискаха в менгемето си и отравяха

мисловните му процеси.- Искате ли да видите причината, поради която не можем да

напуснем това място? Влезте и ме последвайте.

Деримън отведе Дейв, Итън и Джеферсън през още една приемна до врата с

червена лампичка над нея и с надпис „В ЕФИР“, който обаче не светеше. Отвори

вратата и ги вкара в слабо осветена зала с няколко редици амфитеатрално

разположени

кресла.

Трима

мъже

със

слушалки

седяха

пред

голям

звукорежисьорски пулт с контролно табло, на което искряха рояци малки зелени

светлинки. Зад голям стъклен прозорец президентът на Съединените щати се беше

изправил зад катедра, украсена отпред с президентския печат. Към него бяха

насочени редица прожектори и чифт професионални на вид телевизионни камери.

Двамата техници при камерите също носеха слушалки. Трети техник, качен на

стълба, настройваше лъчите на прожекторите. Сивокоса жена с джинси и синя блуза

на цветенца нанасяше пудра на челото на Джейсън Бийл. Зад президента и катедрата

се виждаха библиотечни рафтове, на които имаше само няколко дузини книги с

твърди корици, но богата колекция предмети от рода на бюст на Ейбрахам Линкълн,

чифт сплетени в молитва бронзови длани с облегната на тях библия, рамкирани

цветни снимки на Бийл и Първата дама заедно с двете им деца на колежанска

възраст - Джеймс и Натали, глобус и други вещи - същите, каквито се намираха и в

Белия дом. Всичко беше подредено на лавиците достатъчно високо, за да могат

камерите да го снимат.

- Какво е това? - попита Дейв. - Откъде нак...

- Седни - нареди Деримън и посочи дигиталния часовник, отброяващ секундите

точно над прозореца. - Той ще произнесе реч след около минута!

Един от мъжете на звукорежисьорския пулт натисна някакъв бутон:

- Кейти, все още му блести носът! - звучеше уморено и вяло, сякаш бе минавал

през тази процедура стотици пъти, но това му беше работата и я изпълняваше

възможно най- добре.

Жената кимна и използва четката с пудра.

Деримън се настани на първия ред до Дейв, а Итън седна между него и

Джеферсън. В края на реда се беше настанила Първата дама, която дори не ги

погледна. Пиеше от чаша с кубчета лед в нея. Дейв надуши алкохол.

- Добре ли изглеждам? - попита Бийл, вдигнал поглед нагоре, където на стената

от неговата страна на прозореца вероятно имаше микрофон.

- Добре сте, сър - каза операторът на пулта.

- Манди? Как съм? - гласът на Бийл беше слаб и крехък, далечно ехо на онова,

което и Дейв, и Джеферсън си спомняха от предишните му речи, макар че Маккейн

не го беше слушал кой знае колко, понеже не се увличаше по политика. Преди да

дойдат извънземните, беше подкрепял мнението, че политиците презират народа,

освен когато им трябват гласове.

- Да, добре си - обади се Първата дама, но дори не гледаше към съпруга си и

тъкмо си наливаше ново питие.

- Моята най-доверена критичка - обяви Бийл с нервен смях.