Робърт МакКамън - Границата

помогнете ли да вляза и изследователския комплекс С4 в Зона 51?

Бийл незабавно се обърна към Деримън:

- За какво говори той, Ванс? Защо иска да влиза там?

- Има някаква идея, че сред артефактите може да се намери годно за употреба

оръжие. Казах му, че нямаме намерение да напускаме този комплекс. Рискът е

твърде голям, сър.

- Може и така да е - каза Итън, - но ако можем да използваме хеликоптера...

смятам, че рискът си струва.

- Да летим през онова небе? - Деримън хвърли кос поглед в указаната посока. -

Идея си нямаш какъв беше преходът с „Еър Форс Уан“ от Вашингтон до Солт Лейк. А

сега ще е още по-зле. Тази няма да я бъде, поне доколкото от мен зависи.

Дейв се обади:

- Мистър президент, трябва да послушате Итън. Дайте му възможност да стори

онова, от което има нужда!

- Итън - повтори Бийл. - Странно име за същество, което не е от този свят.

- Сър - продължи Итън, - моля Ви да ми повярвате. Искам да спра тази война и

единственият начин това да стане е с вашата помощ. Вашата помощ, сър. Трябва да

вляза...

- Този разговор приключи - намеси се Деримън. - Няма да допуснем президентът

да си тръгне оттук. Точка и край на темата.

- Не, не е приключил. Щом свършат сегашната си битка, горгоните и мъглявите

пак ще нападнат върха. И следващия път ще унищожат всичко!

- Повярвай в думите му, Джейсън - обади се Джеферсън Джерико. - Чуй... не ме

ли помниш? Литъл Рок, вечерята за набиране на средства за Бил Клинтън през май

1992-ра. Партито на Джинджър Райт, тогава се подвизавах с името Леон Къшман.

Помниш ли?

Бийл примигна полека. Изглежда, се опитваше да се фокусира върху

Джеферсън, но срещаше трудности.

- Не мисля... не мисля, че те познавам. Къшман?

- Да.

- Толкова хора... съм срещал. Толкова много лица и имена Те се сливат. Извинете

ме... имам главоболие! - обърна се президентът към присъстващите. - Манди?

Манди?

Той викаше Първата дама, сякаш тя вече не се намираше на седалката си, но

всъщност беше на няма и десет фута от него, в края на реда. Тя гаврътна питието си и

се изправи, обкръжена oт аура на умора и униние. Итън си каза, че на нея просто е

спряло да й пука - буквално за секунди се сдоби с информация, че тя смята и двете

им деца за мъртви. Алкохолът притъпяваше плискащата се в нея болка.

- Тук съм - обади се Аманда. - Винаги съм до теб!

Каза го като човек в затворнически пранги. Погледна към Итън, сякаш

разглеждаше странно растение, прорасло в пукнатина на тротоара. Той знаеше, че тя

се кани да попита „Какво, но дяволите, се очаква да си ти?“, но дори това й се стори

прекалено голямо усилие. Тя така и не зададе жлъчния си въпрос.

- Много добре се справихте, сър - увери Деримън президента. Тупна го по

отслабналото рамо. Джейсън Бийл беше сянка на самия себе си. На президента

трябваше постоянно да се напомни и да бъде окуражаван да се храни поне веднъж

дневно. - Наистина добра работа свършихте. Сега вървете си починете. Послушай те

музика. Аманда, моля те, напомни му да си вземе лекарствата в пет!

Итън долови в мислите на Деримън, че Бийл пие много хапчета, включително

антидепресант, а лекарството си Първата дама намира в бутилка уиски, запасите, от

което почти свършваха - тя ги пресушаваше все по-бързо и по-бързо. От

първоначалните им количества бяха останали само две бутилки. Началникът на

канцеларията се притесняваше какво ли ще се случи с умственото равновесие на

Първата дама, когато вече няма да е в състояние да се самоупоява.

Аманда подхвана съпруга си под лакътя и го поведе към изхода на студиото, едва

запазвайки равновесие самата тя. Бийл стрелна с бърз поглед извънземния

миротворец и се обърна към началника на канцеларията си:

- Ванс, в безопасност сме, нали? Така, де... той каза... за някакво нападение на

горгоните и мъглявите. На сигурно място ли сме?

- Нали ви казах, сър, че за този пробив сме се погрижили. Наистина имаше

нахлуване, както ми обясниха, но са отбили атаката - Дейв наблегна допълнително

на „отбивам“. - Няма по-безопасно място от тук за Вас и Първата дама.

- Благодаря ти - Бийл отново спря измъчения си поглед на Итън. Изглеждаше

съсипан. Попита като уплашено дете: - Ти няма да ни навредиш, нали?

- Не, сър. Искам да помогна, не да вредя.

- Предполагам... не можем да те заключим, нали? Онова, което стори на

портите... няма смисъл да те затваряме.

- Точно така.

Бийл нямаше какво повече да добави, умът му и бездруго бе почти блокирал.