Робърт МакКамън - Границата

заети един с друг, за да мислят за мен. За момента... - гласът му бе приглушен, чужд

дори на него самия. Каза си, че трябва да сподели с приятелите си и до какъв извод е

стигнал. - Знаят, че не могат да ме хванат жив. Следващия път ще дойдат с

намерението да ме унищожат... - Остави новината да отлежи няколко секунди и

отново се обърна към Дейв: - Поради това се налага да стигна до Зона 51 колкото се

може по-бързо.

Вече беше обяснил и на него, и на Оливия, че подозира - но не е сигурен - че в

съоръжението с кодово название С4 може да намери нещо полезно. Нямаше

представа какво точно, но човешките оръжия не биха могли да спрат тази война.

Всъщност Итън се съмняваше, че чието и да е оръжие може да я спре, като

изключим устройство, способно да взриви света... но пък горгоните и мъглявите се

сражаваха за една линия в пространството, така че дори ако тази планета гръмнеше

на парчета, оспорваната граница щеше да остане.

- Не знам как смяташ да спреш войната - обади се Дейв така навременно, сякаш

се беше научил да чете мислите на Итън. - За да го сториш, трябва да унищожиш и

двете страни, нали? Така, де... и двете цивилизации. Или дори техните светове. Как

ще постигнеш това? Няма ли да... противоречи на целите ти, а?

- Да - каза миротворецът. - Моята цел не е да разрушавам светове, а да ги

спасявам...

- Да, но ако търсиш извънземно оръжие... то как ще ти помогне да спреш

войната?

Итън поклати глава:

- Самият аз вярвам... че по-висшата сила ме е довела тук с някаква цел.

Единствената следваща стъпка, която виждам, е да убедя президента ви да ме вкара в

комплекс С4... - той помълча за момент, загледан в пламъците в небето и

пресмятайки, че вихрещата се битка отвежда корабите още по-далеч и по-далеч oт

Бялото имение. Допълни: - В момента единствено този ход има смисъл. Там

несъмнено се намира нещо ценно, което мога да използвам. Единствено президентът

е в състояние да ме вкара в С4 и както ви казах, той има и психически проблем, и

самоубийствени наклонности.

- Смятам, че случаят е безнадежден - заключи Оливия.

- О, не говори така! - Дейв забеляза колко са потъмнели очите й и как са

потънали в езера от черни сенки, а лицето й е изпънато от шока и мъката и колко

близо се намира тя до катурването през ръба на собствената си скала. Обгърна я през

раменете, понеже му хрумна, че една стъпка е достатъчна и тя ще си отиде. Не можем

да се предадем. Трябва да се доверим на Итън.

- Да се доверим на Итън - повтори тя безизразно. – Сигурно там, долу, има

милиони сиваци. А по света? Китай... Русия... Южна Америка... навсякъде. Може да са

милиард и нагоре. Дори ако Итън успее да спре войната... то какво ще правим със

сиваците? А милионите, докарани до лудост или принудени да живеят като скотове

през последните две години? Ами те, Дейв? Как може Итън да оправи това? Няма как

да върне положението отпреди... - Оливия се втренчи в мантинелата пред тях и Дейв

си представи как умува дали да не го прекрачи и да се хвърли от високото, поне да се

избави от мъките. Тя завърши: - Твърде много изгубихме. Твърде много.

Дейв се обърна към Итън за помощ, но миротворецът мълчеше. Беше го оставил

сам да върне Оливия от ръба. Съгласи се:

- Аха, загубихме ужасно много. Аз - жена си и синовете. Ти - съпруга си и

привичния живот. Погледни ме, Оливия. Ще го сториш ли?

Тя се обърна и Дейв си каза, че погледът й е почти мъртъв, духът - също.

- Все още не сме се изгубили един друг - каза той. - Трябва да продължим. Ако

Итън вярва, че трябва да стигне до Зона 51, тогава и аз го вярвам. Оливия, твърде

далеч отидохме, за да се откажем сега! - той кимна към проблясъците на

енергийните оръжия далеч сред облаците. - Те ще спечелят всичко, ако се откажем

сега. Моля те... остани с мен... с нас... само още малко.

- Кажи ми - отвърна Оливия с все така кух глас - как ще стигнем до онова място?

Колите им тук са напълно съсипани. Автобусът ни... - тя се поколеба в търсене на по-

подходящи думи- вече е неизползваем. Не знам на какво разстояние е оттук Розуел,

Ню Мексико, но бих казала, че е на доста път. Та как ще стигнем дотам, Дейв? Итън?

Някакви идеи?

- Засега не. Ще трябва да говорим с мистър Деримън.

Прекъсна ги приближаването на Джеферсън Джерико, който се спъна в къс

строшен камък и изруга, докато преминаваше през отвора. Беше блед и изглеждаше

замаян - вървеше така, сякаш вече е открил бутилката уиски, за която копнееше