Робърт МакКамън - Границата

отсрещната стена се покри с кратери от удара, а във въздуха се разхвърчаха парчета

камък и струи прахоляк.

Итън огледа кълбящата се миазма бял прах, дъхът свиреше в дробовете на

тялото му и главата му още тежеше от болка. Огледа гаража в очакване мъглявият

водач да го връхлети от произволна посока.

Но той не се появи повече. Секундите отминаваха. Итън предположи, че

заповедите на мъглявите са били да го заловят, но не и на го убиват или осакатяват.

Те току-що бяха научили, че няма да позволи да бъде заловен жив.

Отмина цяла минута. Миротворецът чакаше, но водачът на мъглявите не

извибрира обратно в твърда форма. Накрая Итън погледна към зловещите останки

на Бенет Джаксън. Горната част oт тялото му гореше, а долната бе просната съвсем

наблизо. Изключително високата температура беше каутеризирала двете половини

на трупа. Тази екзекуция беше отмъщение за смъртта на войниците на командира на

мъглявите. Итън си каза, че битката е преминала на лична основа, ако мъглявите

могат да мислят ми този начин. Така или иначе, щяха да разрушат онова, което не

могат да пленят, и той знаеше, че вече са наясно - беше твърде могъщ, за да му се

позволи да живее, без значение какви оръжия биха могли да създадат от него.

Командирът на мъглявите щеше да се върне всеки момент вече снабден със

заповед за убийство. Итън беше сигурен. Но и момента... радарът му беше чист.

Като изключим корабите.

Той се изправи несигурно и отново падна при първата си крачка. Светът сякаш се

въртеше около него със зашеметяваща скорост. Надигна се и излезе полека - като

плуване насън - през разрушения вход на Бялото имение.

Зрението му още беше замъглено от червеникава мъгла и ушите му

продължаваха да звънтят. Но можеше да вдигне очи към жълтите облаци и да види

два свята във война.

Високо в небесата се водеше сражение. Корабите на мъгливите нападаха тези на

горгоните. Ивици фосфоресциращи червени и сини изстрели се гонеха през

облаците. Итън не беше в състояние да види с просто око корабите, нито пък чуваше

отгласите от битката им, като изключим ниския тътен, но ги виждаше в ума си -

огромните триъгълни пъстри корпуси на горгоните и още по-масивния, елегантен

черен кораб на мъглявите, от който се изсипваха стотици по-малки, едноместни

лодки. Те се стрелваха напред или за да бъдат разрушени от енергийните топки на

горгоните, или, при преминаването си край тях, да се нахвърлят на горгонската плът

и да се взривят със смъртоносна сила. Горгоните засега отвръщаха на удара, понеже

Итън видя, докато наблюдаваше сражението, един от мъглявите кораби, широк

осемстотин фута, да рухва през облаците с горящи в синьо пробойни по корпуса си и

да се разбива във върховете на около десетина мили разстояние. Червен енергиен

лъч проряза небето и разцепи скалите на друг връх, разхвърляйки във въздуха

огромни парчета скала.

Миротворецът стоеше сам.

Не беше сигурен как може да спре тази война. Предполагаше, че Зона 51

можеше да се окаже ключова. Осъзна, че е бил примамен да стигне до това място,

преди президентът на САЩ да успее да се самоубие, понеже този човек бе

единственият, способен да осигури достъп до комплекса.

Ако в Зона 51 имаше нещо, което наистина би могло да му помогне... нещо от

извънземно естество, което може да спре тази война и да спаси планетата от

разрушение...

Някой го хвана за рамото.

Обърна се и видя Дейв - пребледнял и разтреперан. До него стоеше Оливия, а зад

гърба й - Хана и Ники.

Приятелите му в този бурен и измъчен свят.

Деримън се заолюлява към тях. Лицето и косата му бяха побелели от каменен

прах, очилата - накривени, а от дясното му ухо течеше кръв. Той тръскаше глава

насам-натам, сякаш в отрицание на кошмара, в който се бе превърнал животът.

Итън се накани да заговори Дейв, но не успя да намери думи. Нямаше какво да

каже - ужасът говореше със собствен глас.

Стояха до предпазната мантинела, сякаш на ръба на света, загледани в

стрелкащите се лъчи на енергийните оръжия и в експлозиите сред облаците, докато

самото небе не се разкъса и не изля порой върху ширналите се мъртви дървета и

натрошени скали, където не смееше да стъпи човешки крак.

ПЕТ

КАКВОТО Е ПИСАНО

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТ

Джеферсън Джерико побягна нагоре по стълбите и се озова изправен пред

автоматичните карабини на двама войници, облечени в безупречни тъмносини