Робърт МакКамън - Границата

- Мога да чета мислите на горгона. Виждам в ума му разни сцени... - реши да

изпробва късмета си в измамата. - И твоите мога да чета, мистър Къшман... но това не

е името, което използваш по принцип, нали?

Джеферсън се изчерви. Огледа се в търсене на помощ, но срещна само сурови

изражения и обвинителни погледи.

- Чуйте ме - каза, обръщайки се към всички. - Аз съм човек! Един от вас съм!

Погледнете това момче и ми кажете, че и то е такъв! Нали няма да се доверите на

думата на ... пришълец срещу тази на човек, а?

- Знам кой и какво си ти - отвърна Итън. - Отрицанието няма да намали вината

ти.

- Това не е хлапе ! - почти извряска Джеферсън. Очите му се бяха изцъклили от

страх. - Не знам какво е, но не е един от нас! Чуйте, изслушайте ме... моля! - В

отчаянието си се обърна към майор Флеминг и по-точно към ръката, стиснала

пистолета. - Не исках да се забърквам във всичко това, бях съвсем другаде! Не е по

моя воля! - Усети въжетата да се стягат, щом горгонът се размърда в стола си.

Погледна Дейв и Оливия. - Кълна се в Бога, не искам да го наранявам! Не ми пука,

искам просто да се върна там, където си бях ! Обратно при хората си! Ясно ли е?

Имаше чувството, че язовирната стена в ума му се е пръснала и думите се

изливаха, без изобщо да е в състояние да сдържи напора на приливната вълна, но си

каза, че за сметка на това сега вече го заплашва смърт от три страни: от онова странно

хлапе, от вързания за него горгон или от пистолета на майора. Изквича:

- Насилиха ме! Бях принуден да се включа, не съм искал да бъда тук!

- Насилен за какво ? - попита майорът, напът всеки момент да използва оръжието

си.

- Принуден бях...

- Аз ще говоря - рече горгонът.

Всички се смълчаха. Джеферсън Джерико сведе поглед към пода с разтупкано

сърце и препускащи мисли.

Воуп не завъртя глава да погледне към присъстващите, а просто се взираше

безстрастно в отсрещната стена.

- Момчето е интересно за нас. То убива без оръжия. То е нещо, което не следва да

съществува, но го има . Желаем да проучим вътрешностите и системите му. Щяхте да

сторите същото, майоре, ако се сражавате с враг като нашия.

- Ние се сражаваме с вашия враг - отвърна Флеминг. - А и с вас се бием.

- Отдавна сте изгубили и двете войни. Единственият шанс за оцеляване на вида

ви е да се загнездите с нас. Развържете ни, майоре. Ще вземем момчето и ще го

приемем за дарение.

- Как ли пък не! - изръмжа Дейв. - Никой няма да взима Итън!

Воуп запази мълчание. След това леко наклони глава на една страна и каза:

- Отказът ви е отбелязан. Търсите си атака, която да ви изпепели до основи.

Накрая ще получим каквото желаем.

- Тогава може би е най- добре да ти гръмна гадната глава още сега - заяви

Флеминг, пристъпи напред и опря дулото на пистолета в слепоочието на Воуп.

- Късмет с начинанието - горчиво му пожела Джеферсън.

Приготви се за онова, от настъпването, на което се боеше, а под ризата му по

хълбоците протече пот.

- Да - каза горгонът, сякаш се съгласяваше с пожеланието му.

Джеферсън Джерико не можа да види какво последва, но останалите успяха.

Тялото на горгона потрепна и започна да губи плътността си. Чу се звук като леко

свистене, все едно се размества въздух. Може би беше стържене като задействана

малка машина. Докато Воуп се замъгляваше и омоталите го въжета се отпускаха,

чернокосото тъмнооко лице се извърна към майор Флеминг и на него му се стори, че

отвътре нещо се бори да се измъкне, да отхвърли дегизировката, понеже лицето

беше изкривено като топящ се восък - като празна гумена маска, отразена в криво

панаирно огледало.

Във въздуха отекна дрезгавото, разнесло се отдалеч ехо на последното

обръщение на горгона към него:

- Идиот!

След това Воуп изчезна с отпечатан може би за секунда или две свръх блед

отпечатък от тъмната аура, където се бе намирал... и този ефект също отмина, а

дулото на пистолета на Флеминг вече сочеше празно място.

- Исусе! - извика Джеферсън Джерико, осъзнал, че въжетата са се свлекли от

него и Воуп е бил телепортиран извън помещението. - Не ме оставяй тук! - Той скочи

от мястото си и всички оръжия в стаята се обърнаха да се прицелят в него. - Не ме

оставяй! - Извика на въздуха с глас като на разстроено дете.

Молбата му не получи отговор - дори и най- слабо болезнено пощипване от

устройството, зашито в плътта между плешките му.