Робърт МакКамън - Границата

- Не мога да живея тук! Няма да оцелея! - разхлипа се Джеферсън срещу майора,

а в очите му горяха ужасени сълзи. - Всичко тук е наопаки! Трябва да се върна,

където ми е мястото! - Цял в агония се обърна към Итън, Дейв, Оливия и Джей Ди. -

Моля ви... трябва да ми помогнете да се прибера!

- Ще ти помогна до шибаните гробища, става ли? - обади се Дейв.

Итън отново протегна сребърната ръка - сега беше лесно, толкова лесно, все едно

го е правил цял живот - и докосна съзнанието на мъжа, който се наричаше Джеф

Къшман, но фосфоресциращата синя сфера все тъй защитаваше спомените му. Беше

много мощна. Момчето не можеше да се задържи там особено дълго, сполетяно от

усещането, че опитите изтощават силата му; наложи му се да се изтегли и да извади

сребърната ръка да почива. От началото до края преживяването отне по-малко от три

секунди.

- За какво изобщо говориш? - попита Оливия трескавия Къшман. - Къде да ти

помагаме да се върнеш?

Джеферсън Джерико прецени, че моментът е настъпил. Въпреки всичките

насочени към него оръжия и въпреки че това означаваше смъртта му в идещите

трийсет секунди. Трябваше да се върне под Нейна защита обратно в Мравешката

ферма и имаше само един начин да го постигне... при все счупените пръсти.

Плът върху плът - беше казала господарката му. Джеферсън прецени, че по

този начин би трябвало да задейства процеса по прехвърлянето или каквото там

щеше да го махне оттук.

Прекрачи въжетата и е отчаяна смелост се метна покрай майор Флеминг, преди

той да успее да го спре.

Сграбчи раменете на Итън, долепил плът до плът, с изключение на шините

около счупените си пръсти.

„Хайде! - помисли си, докато надзърташе в дълбините на сребърното око на

момчето, макар че наум призоваваше Нея, Кралицата на горгоните. - Махнете ме

оттук СЕГА!“

Итън чу призива му така ясно, все едно мъжът говореше на него. Стаята започна

да избледнява. Осъзнаваше, че Дейв се пресяга към него, но бе прекалено закъснял.

Все едно светлините просто гаснеха, стената се разтваряше, а Итън осъзна, че

собственото му тяло - заедно с това на Къшман - напуска стаята, насочено в

неизвестна посока.

Остана с впечатление, че зад мъжа, който го държеше, е застанало друго

същество - голям кожест силует с тъмно и слабо осветено лице, в което сияеха

потъналите дълбоко страховити, хипнотични очи на горгон, които му нареждаха да

се подчини, но това беше последното нещо, което възнамеряваше да стори, и докато

усещаше Отвъдното царство да се затваря около него, си помисли: „Не, няма да бъда

отведен.... Няма да позволя, връщам се на досегашното си място!“.

Не знаеше как го е постигнал. Знаеше просто, че трябва да се сражава и че няма

да даде да бъде отдалечен от приятелите си и задачата, която му предстои да

извърши. Усети чудовищно налягане, натиск, все едно го въвличат във водовъртеж

или може би водопад, който го стоварва на парчета върху скалите под него. Но си

помисли „Не, не... няма да ме отведете...“ и силата на волята му - силата на волята на

светове от онова, което владее едно човешкото дете - стигна да разкъса мощта, която

ги транспортираше, стигна да изкриви сигнала или да блокира портала, или да

постигне онова, което имаше нужда да се направи, защото силуетът на горгона зад

Джеф Къшман избледня, присъствието на Другия свят изчезна и съвсем внезапно

отново се озоваха в щаба в мола, а отблясъците от лампите играеха върху дулата на

оръжията в ръцете на войниците.

Случи се толкова бързо, че Дейв още се движеше. На него и на всички останали в

стаята им се стори, че телата на Итън и Джеф Къшман са се замъглили почти до

силуети и после са се върнали на фокус за време, достатъчно за два трескави удара на

сърцето. Дейв измъкна Итън от хватката на нападателя му и го дръпна встрани, като

същевременно стовари в челюстта на Джеферсън Джерико десен прав с цялата сила

на жилавите мускули, която бе способен да приложи един закален бивш бияч, зидар

и притежател на гневлив характер.

Жребецът от Тенеси рухна като подкосен - така, че повечето присъстващи в

стаята, включително Джон Дъглас, го помислиха за мъртъв.

Но след няколко секунди той се върна към живота, плюейки кръв и стенейки,

сякаш призрак вие от дълбините на измъчена душа, а Дейв Маккейн стоеше до него

със свит юмрук и крещеше:

- Не ставай, кучи син такъв! Не смей да ставаш! - И не спираше да мечтае