Робърт МакКамън - Границата

Вярвате ли ми?

И коравият майор, който смяташе, че досега вече е видял всички чудеса на тази

кошмарна война, отвърна:

- Да, вярвам ти.

- Съжалявам, че не ви казах, но исках да го наблюдавам. Онзи тип с него...

Къшман... той е човек, но горгоните го защитават. Не знам защо, налага се да разбера

причината. Когато разговаряте с тях двамата, непременно трябва да присъствам.

Горгонът се страхува от мен, а също и човекът.

- Дявол да го вземе - бе отвърнал майорът, - то и аз се боя от тебе.

- Няма нужда. Задачата ми е съвсем друга, но докато този горгон е тук, това място

е изложено на опасност заради мъглявите. Би трябвало да се досетя, но съм

благодарен, че никой не пострада.

- С изключение на онзи... човек, който изгоря - обади се майорът. - Този номер

какъв беше?

- Създадено от горгоните оръжие. Би трябвало да сме им благодарни, понеже

онези паяци щяха да ми дойдат твърде нанагорно.

- Добре. Бива. А... на колко години каза, че си?

И ето го и Въпроса, понеже Итън знаеше, че онова, което се намира в него, е

старо . Каквото и да беше, то растеше и го овладяваше, но беше толкова древно, че

нищо чудно онези сребърни руни да представляваха най- скорошната му връзка с

обитателите на този свят. Каквото и да беше то, познаваше космическия прахоляк и

тъмната материя, която се носи сред звездите, за да засява безжизнените сфери на

суровите планети за нов живот; известно му беше колко студен и далечен може да

бъде космосът, чиито разстояния и измерения надминаваха способността на човека

да си ги представи, и знаеше колко безмилостни са тези две враждуващи раси и как

войниците по Земята може и да копнеят да спрат тази война, но той е единственото

същество, способно на това, и не идваше от тези краища.

- На петнайсет съм по повече пъти, отколкото може да броите - каза Итън, а

майорът не зададе повече въпроси.

Флеминг се обърна към двамата, вързани един за друг в армейския щаб:

- Къшман? Имаш ли да казваш нещо?

- Сър? - обади се единият от войниците. Беше млад и жилест и имаше южняшки

акцент. - Сър, извинете... но май съм виждал този тип и преди. Така де... не тук, но на

друго място.

- И къде по-точно, редник?

- Не знам, сър. Просто ми се струва наистина познат. Като... някой, когото помня

от телевизията. Майка ми май го гледаше едно време в Бирмингам... или поне

някого, дето прилича на него.

- Съмнявам се, че това копеле някога е било телевизионна звезда - отвърна

Флеминг и след това се захвана със задачата да свали предпазителя на 45-

калибровия си пистолет и да насочи дулото към челото на мъжа. - Ще те убия,

приятелче. И ако горгонската ти дружка мръдне, ще го оставя на Итън. Тъй че

изплюй камъчето!

- Майоре - обади се Джеферсън Джерико, ококорил очи и лепнал на лицето си

озадачено и умолително изражение, - това е някаква голяма грешка. Почти не

познавам и двамата. Срещнах ги по пътя. Хей, та и аз съм от Юга - каза на младото

войниче южняче. - Навремето живеех...

- Стига простотии! - прекъсна го Флеминг. - Итън знае, че горгоните те

защитават. Защо ти трябва защита?

- Мен ли защитават? - криво се ухили Джеферсън. - Ако е така, то не се справят

особено добре, нали?

Дейв наблюдаваше Воуп, който примигна... мигна... мигна.

- Майоре - каза Дейв, - според мен трябва да продължите докрай и да избавите

този кучи син от общите ни мъки. Аз ще го сторя, ако искате. С удоволствие!

- Не - отвърна Итън. - Освен това нямаш представа как.

- А ти имаш ли?

- Да - каза момчето, уверено в знанието си и надничайки в сребърното око, Дейв

си замълча.

- Оставих ви да ме ограничите - внезапно се обади Джак Горгона. - Допуснах това

недостойно състояние, но лесно мога да се измъкна от тези връзки. Момчето може да

ме разруши, но не и преди ти, наречен майор, да умреш.

- Този тип е луд - обади се Джеферсън. - Откачалка . Защо това да значи, че е

горгон?

- Ще му кажеш ли каквото разказа и на мен? - попита Флеминг момчето със

сребърното око.

Итън за момент се взря в Джеф Къшман. Втренчен в лицето на мъжа, меко и

явно едва наскоро засегнато от тази брутална война, изпитваше усещането, че и с

името има нещо сбъркано... че то е псевдоним на псевдонима, че този човек е ходеща

лъжа, но беше добър с лъжите, беше извънредно умел с тях и като нищо беше в

състояние да убеди и уговори всеки, неспособен да види твърдата синя сфера, която

скриваше образите в ума му. Итън каза: