Уилбър Смит - Пустинният бог

- Ръсти каза, че си ми приготвил изненада. Ето защо не бива да казвам на другите момичета, че ще се срещам с теб... - и се засмя в лицето ми. - Кажи ми, кажи ми! Знаеш, че не мога да пазя тайни, миличък Тайта...

- Нека отидем някъде, където ще бъдем сами!

Въпреки настояванията на принцесата, че направо ще падне и ще умре от нетърпение, аз я качих на седлото и след това препуснах пред нея по брега на река Ефрат. Когато стигнахме до укрепленията над водата, забавих коня си до спокоен ход и оставих Техути да се изравни с мен.

- Как може да си толкова жесток? Знам, че имаш подарък за мен. Кълна се в любовта си в Озирис, че не мога да понасям и миг повече да ме измъчваш!

- Този път нямам подарък за теб. Имам само прост, малък въпрос. Колко време мина, откакто със Зарас се върнахте от езерото при Мия Кеив?

- О, това е прост въпрос. Минаха четиридесет и три дни и... - тя вдигна поглед към слънцето да прецени височината му - и около седем часа.

Кимнах, без да се усмихна.

- И случайно да ти е липсвало нещо оттогава насам?

- О, не! Ето, не съм се делила от магическия пръстен! - Техути протегна ръка към мен и диамантът на пръста и блесна почти толкова ярко като очите и.

Не отвърнах на усмивката и, а се втренчих безизразно в тъй прелестното и лице. След като мълчанието ми се проточи, радостта, която озаряваше принцесата, изчезна и я замени объркване, докато накрая тя внезапно осъзна към какъв извод я навежда въпросът ми. Сведе поглед встрани от моя.

- Забравила си да ми кажеш, нали, Техути? - попитах безмилостно и непрощаващо. - Червената ти луна е закъсняла почти месец и се опита да скриеш този факт от мен, въпреки че ми даде думата си.

- Не съм се опитвала да те измамя нарочно - прошепна тя. - Просто исках да оставя бебето си живо в мен само още мъничко. Щях да ти кажа, Тата, честно - щях!

- Да - съгласих се. - Сигурен съм, че щеше да ми кажеш, когато вече е твърде късно. Изложи на риск собствения си живот и трона на Египет заради глупавия си егоизъм!

- Никога няма да го повторя, миличък Тайта! - Задавено каза принцесата и се извърна встрани от мен, за да скрие сълзите си, докато ги бършеше от очите си с опакото на ръката, на която носеше диамантения си пръстен.

- Така твърдиш сега - бях ядосан и не се опитвах да го скрия. - Време е да дойдеш с мен.

- Къде отиваме?

- Обратно в апартамента ми в зикурата.

Бях приготвил отварата, преди да сляза да се срещна с принцесата в конюшнята. Бях сварил сушената кора от тико- вото дърво ироко 26, което донесох със себе си от дивите земи отвъд праговете на майка Нил. Когато стигнах до покоите си, отровните сокове вече бяха изстинали. Въведох Техути в спалнята си и я настаних на дивана. След това и поднесох купата и я накарах да изпие черната отвара до последната капка. Знаех, че вкусът е горчив като жлъчка, но нямаше да и го спестя. Тя се задави три пъти и почти повърна, но аз бях неумолим.

Смилих се над принцесата едва когато чашата се изпразни. Лицето и беше станало бяло като избеляла от слънцето кост, а очите и бяха кървясали и плуваха в сълзи.

- Много съжалявам, Тата. Беше лоша и глупава постъпка. Предадох доверието ти и знам, че никога няма да ми простиш.

Седнах до нея, взех я в обятията си и я люлях, докато плачът и не утихна. Изчаках принцесата да заспи, увих я с дебела завивка от пухкави кожи и слязох да поговоря с другите две момичета. Обясних им, че Техути е станала жертва на заразна и тежка треска и поради опасността да не се заразят и те не мога да им позволя да я посещават, докато не се излекува.

Върнах се при принцесата и стоях неотлъчно до нея в течение на мъчителните дни и нощи, които последваха. Денем и четях, свирех на лютня и и пеех всичките и любими балади. Нощем я вземах в леглото си и я люлеех като болно дете, докато не подействаше отварата за сън, която и давах.

На третата нощ тя ме събуди със стенания и болезнени писъци. Взех я в обятията си и я люлях, като през цялото време и шепнех мили слова и я окуражавах, докато не усетих контракциите в утробата и да се усилват. След това масажирах корема и, за да облекча болката и да помогна на добрите богове да изпроводят мъртвото същество в нея.

Когато най-сетне то излезе сред прилив от кръв и слуз, принцесата се надигна на лакти и ме помоли:

- Моля те, остави ме да го видя! Моля те, нека погледна бебето си!

Към плацентата беше прикрепено такова отвратително малко вързопче от гнилоч и жлъч, че бях сигурен - гледката би я преследвала до края на дните и. Не можех да се подчиня на молбите и. Изсипах безжизненото парче месо в сребърната ми каничка за вино и веднага щом падна нощта, се втурнах надолу към конюшните, препуснах към най-гъстата част на гората, израсла на брега на реката и погребах там мъничкия сребърен саркофаг в основата на грамаден платан. Коленичих до безименния гроб и се помолих на Изис, богинята на децата, да се погрижи за мъничката душица.