Уилбър Смит - Пустинният бог

Престоят ни в оазиса Зейнаб се оказа твърде кратък за всички ни. Наложи се да продължим. Седмица след седмица напредвахме по дирите, оставени от Ремрем и групата му през величествената пустош. Пустинята притежава неприсъщи на никое друго място в света красота и величие, които успокояват трескавото сърце и ни въздигат до боговете. Това беше един от най-паметните и удовлетворителни периоди в живота ми.

Но с всяка крачка на север се приближавахме все повече до генерал Ремрем и неговата част от кервана, докато накрая не ги догонихме и не обединихме силите си. Това беше поредната стъпка от внимателно съставения ми план и обединението ни се случи, когато се намирахме само на четиридесет левги южно от Ефрат, макар че не съзирахме признаци подобна могъща река да се намира тъй близо пред нас. Все още бяхме заобиколени от голи хълмове с назъбени камънаци и прашни, обгорени от слънцето долини.

Нашият едноок водач - Ал Намджу - ни беше довел в последния оазис, преди да стигнем до реката. Това беше място, наричано Крус 25. Тук се намираше група от около петнадесет кладенеца, всеки от тях пълен с хубава сладка вода. Този запас захранваше многобройно селище и голяма плантация с палми с фурми и други селскостопански растения. Водният запас беше достатъчен да напои и голям брой хора и животни като нашия керван, макар и за кратко време.

Веднага щом вдигнахме лагер, Ал Намджу дойде при мен с дори още по-печално изражение от онова, което обикновено украсява грозното му лице. Поклони ми се ниско:

- Почитаеми Тайта, Ваше благородие!

Откакто екзекутирах неговия син, предателя, научих, че подобно свръхлюбезно поведение предизвестява някое невъзможно изискване или особено неприятно и песимистично съобщение. Такъв бе случаят и този път.

- Оттук нататък пътят на кервана към град Ур в Халдея на река Ефрат е добре известен и ясно маркиран. Реката не е далеч. Невъзможно е да се отклоните.

- В такъв случай няма да ти е трудно и да ни отведеш до Ур, както е според договора ни, нали, Ал Намджу?

- Могъщи господарю Тайта, моля те да проявиш разбиране и състрадание. Не смея да вляза в град Ур. На карта ще бъде заложен не само моят мизерен живот. Там имам кръвни врагове. Местните акадци са отмъстителни и опасни. Моля те да ме освободиш и да ме оставиш да се прибера на юг в Зуба, където да жаля за най-големия си син... - той успя да изцеди сълза от празната си очна орбита. Не беше приятна гледка.

Попитах:

- Разбира се, ще пожелаеш да ти платя пълната сума по договора, както сме се споразумели?

Арабинът падна на колене и започна да скубе кичури къдрави косми от брадата си:

- Ти си ми баща и господар. Ти решаваш, но знай, че аз съм бедняк. Трябва да се грижа за вдовицата на сина си Гарун и за всичката и челяд. Съдбата не е била благосклонна към мен.

Слушах как изброява сполетелите го нещастия, докато обмислях молбата му. Не можех да пренебрегна факта, че той беше бащата на сина предател и този син е отлят в същия калъп като баща си. От друга страна, бях го насилил да убие собственото си дете. Дали с това изплащаше дълга си, запитах се. Може би беше страдал достатъчно?

По природа съм мил и щедър човек, но това е по-скоро недостатък, отколкото добродетел. Свих рамене и му казах:

- Добре поработи за мен, Ал Намджу. Можеш да си вървиш с благословията ми!

С тези думи отворих кесията си и извадих оттам две сребърни монети. Пуснах мемите в свитите му шепи. След това му позволих да ми целуне краката и да се оттегли.

Четири дни по-късно стоях на ниските хълмове над Ур в Халдея и за първи път съзерзавах ширналия се под нас град и зелената река Ефрат. Бях потресен от откритието, че реката е по-широка от нашата майка Нил, за която до този момент не се бях съмнявал, че е най-великата река в света.

Бреговете на Ефрат бяха гъсто обрасли с дървета, поне до- колкото бях способен да видя, и в двете посоки. В горските масиви бяха врязани големи ниви със селскостопански посеви. След суровите пустинни пейзажи, през които бяхме пътували толкова дълго, подобна шир с изобилна зеленина беше наслада за очите ми. На речния бряг под мястото, на което се намирах, се простираше град Ур. В средата му се издигаше голям зику- рат - храм, посветен на богинята Ищар, самата тя - главно божество на шумерския и акадския народ. Този тук представляваше пирамидална постройка с пет тераси с намаляващи размери, поставени една върху друга. Не само беше храм, но и служеше за убежище на жреците и жриците, когато реката залееше бреговете си и погълнеше града и околностите му.